— Господин Устър.
— На тоз името му Устър ли е?
— Името на господина е Устър. Аз съм на служба при него като личен прислужник.
Полицаят, ако ме питате, беше впечатлен от благородната осанка на Джийвс, но въпреки това не се предаде.
— Ха! А не си ли на служба при госпожица Мейпълтън?
— Госпожица Мейпълтън няма лични прислужници.
— Тогава какви ги правите в градината й?
— Разговарях с нея в кабинета й и тя ме помоли да изляза да проверя дали господин Устър е успял да залови бандитите.
— Какви бандити?
— Съмнителни личности, които ние с господин Устър забелязахме да минават покрай градината, докато влизахме тук.
— И каква работа имахте да влизате тук?
— Господин Устър дойде да навести госпожица Мейпълтън, която е близка приятелка на семейството му. Забелязахме съмнителни личности да прекосяват зелената площ и господин Устър ме изпрати да предупредя и успокоя госпожица Мейпълтън, докато самият той остана тук да провери каква е работата.
— Да, ама го сварих горе на дървото.
— Ако господин Устър е бил горе на дървото, убеден съм, че е имал основателни причини да действа по този начин в интерес на госпожица Мейпълтън.
Полицаят потъна в размисъл.
— Ха! — рече накрая. — Ако искате да знаете, не вярвам на нито една дума. Обадиха ми се по телефона в участъка, че в градината на госпожица Мейпълтън има хора, и го спипах тоя горе на дървото. Ако питате мен, и двамата сте замесени и сега ще ви вкарам вътре да ви идентифицира госпожицата.
Джийвс грациозно наклони глава.
— С готовност ще ви придружа, господин полицай, щом е такова желанието ви. Убеден съм, че в случая говоря и от името на господин Устър. Той също няма да издигне пречки по пътя на осъществяването на вашите намерения. Щом като сте стигнали до заключението, че обстоятелствата са поставили господин Устър в положение, на пръв поглед многозначително и дори компрометиращо, то той несъмнено би желал да се оневини при първа…
— Ей! — извика полицаят, явно разстроен.
— Да, господин полицай?
— По-малко таквиз!
— Както кажете, господин полицай.
— Затваряй устата и тръгвай с мен.
— Много добре, господин полицай.
Признавам, че разстоянието до входната врата беше едно от най-дългите, които съм извървявал пеша. Страшната участ се бе стоварила върху и без това препатилата ми глава и само съжалих, че геройското усилие на Джийвс, тъй добре обмислено и изпълнено, е обречено на позорен провал. Разказът му дори на мен ми прозвуча правдоподобно и преживях голям шок, когато жандармът не го попи безусловно, без да задава излишни въпроси. Явно полицейщината извращава човешката природа и погубва слънчевата вяра в хората, която е в основата на обичливия нрав. Какво да се прави.
Отникъде взорът светлина не виждаше. Е да, Мейпълтън щеше да ме идентифицира като племенник на нейна стара приятелка и по този начин щеше да ми спести разходката до полицейския участък и нощта в карцера, но като се замисли човек, каква полза от това? Малката Клементина все още се спотайваше нейде в нощта и при появата й щяха да възникнат въпроси, последвани от неохотни отговори. Оттам до изгарящия поглед, няколкото хладни реплики и дългото писмо до леля Агата ме делеше една нищожна крачка. Все пак нощта в карцера на полицейския участък си бе за предпочитане.
С превито от мъка сърце прекосих коридора и се вмъкнах в кабинета, където, застанала зад писалището си с очи, блеснали по познатия ми гаден начин иззад очилата в телени рамки, ме очакваше директорката. Аз пък затворих очи.
— А! — каза госпожица Мейпълтън.
Горното възклицание, произнесено по подходящ начин, може да бъде далеч по-зловещо и унищожително от полицейското „Ей, ти!“ Това, което ме порази обаче в случая, бе несъмнената липса на подобен подтекст. Нейното „А!“ беше тъй кротко и дружелюбно, че — забравил всякакво благоразумие — аз отворих очи. И какво да видя!
Лъвоукротителката беше там, в това нямаше съмнение, но явно лъвовете бяха укротени за през нощта.
— Значи не ги намерихте, господин Устър? — чух аз гласа й. — Много съжалявам. И все пак съм ви признателна, задето си направихте труда, както и за проявената храброст. Смятам, че поведението ви е достойно за похвала.
Устата ми се отваряше и затваряше, гласните струни се напрягаха, но звук не можах да изстискам. Просто не бях в състояние да проследя сложната й мисъл. Бях изумен. Шашнат. Какво ти шашнат, направо бях поразен.
Копоят изквича немощно като сибирски вълк, зърнал как мужикът му се изплъзва.
— Идентифицирахте ли този човек, госпожице?
— Дали съм го… В какъв смисъл да го идентифицирам?