Разположено на изток от къщата, зад розовата градина, то покриваше площ от няколко акра, а в средата му имаше истински остров. Насред острова пък имаше постройка, известна като „Октагона“, върху чийто покрив бе кацнал Достопочтеният Филмър. Той плюеше струи вода и се изживяваше като обществен шадраван.
Докато наближавахме с енергично гребане, до слуха ни достигнаха писъци, които постепенно набираха сила. Не след дълго успях да го различа горе във висините. Помислих си, че дори един министър би трябвало да има достатъчно мозък между ушите и да се подслони под някое клонесто дърво, вместо да клечи на покрива в този порой.
— Още малко вдясно, Джийвс.
— Да, сър.
Приземих ловко лодката, ако това е правилният термин.
— Чакай ме тук, Джийвс.
— Много добре, сър. Главният градинар спомена днес, че неотдавна един от лебедите е свил гнездо на острова.
— Едва ли си подбрал най-подходящия момент за природонаучни клюки, Джийвс — строго го смъмрих аз, защото дъждът се усилваше, ако това изобщо бе възможно, и Устъровите крачоли бяха подгизнали до коленете. А той намерил кога да ме включва в кръжока си по естествена история!
— Извинете, сър.
Запроправях си път през храсталака и нагазих в кал до ушите. Ала дори това не ме спря и не след дълго се озовах на полянката пред „Октагона“.
Той бил издигнат някъде в средата на миналия век с цел да се предостави възможност на дядото на бившия собственик безнаказано и необезпокояван да се упражнява на своята цигулка. Не бих се учудил, ако стените на „Октагона“ още пазят изтерзаните спомени за струнните безчинства, на които са били подложени. Но те сто на сто бледнееха със сегашното звуково оформление на околната среда. Достопочтеният, явно неподозиращ, че спасителният отряд вече е тук, се дереше неистово с недвусмисленото намерение да бъде чут отвъд водната шир. И трябва честно да призная, че опитът му вероятно щеше да се увенчае с успех. Притежаваше мощен креслив тенор и от тиролските му трели ми настръхнаха тирантите.
Реших преди да е скъсал някоя гласна струна, да му поднеса щастливата вест, че помощта е вече тук.
— Ей! — провикнах се аз, издебвайки една от редките паузи. Главата му щръкна от ръба на покрива.
— Ей! — изрева и той и взе да се кокори във всички посоки освен, разбира се, в правилната.
— Ей!
— Ей!
— Ей!
— Ей!
— Ей!
— О!
Най-сетне ме беше забелязал.
— Добър ден — рекох аз.
Разговорът ни до този момент трудно би минал за интелектуален, но сигурно щяхме да повдигнем културното му равнище и умната реплика вече пареше на устните ми, когато дочух съскане на спукана гума. Миг по-късно от храста до левия ми лакът се изстреля нещо тъй грамадно, бяло и енергично, че аз изпреварих самия себе си и, преди да си изясня какво става, вече се катерех нагоре по стената на „Октагона“. Нещо щракна и изрони мазилката на милиметър от десния ми глезен, та всичките ми колебания относно благоразумието на алпинисткото ми начинание се изпариха яко дим. Модел за подражание ми беше храбрият новозеландец Едмънд Пърсивал Хилъри4.
— Внимавайте! — кресна Достопочтеният.
Внимавах и още как.
Строителите на „Октагона“ несъмнено го бяха предвидили за подобна евентуалност. Стените бяха нащърбени на равни разстояния от улеи, твърде удобни за стъпване и захващане. Не след дълго вече правех компания на Достопочтения и се взирах надолу към най-едрия и раздразнителен лебед, когото някога съм познавал. Беше се инсталирал точно под нас, точеше шия като градински маркуч и направо си просеше парчето тухла, случайно попаднало в ръката ми. Прицелих се ловко и го улучих за голямо мое удовлетворение.
Достопочтеният обаче не остана доволен.
— Не го дразнете! — изсъска той не по-зле от лебеда.
— А той защо ме дразни?
Птицата разгъна още два метра врат и много сполучливо изимитира пара, изпусната от спукана тръба. Дъждът продължаваше да се лее с необуздана мощ и аз горчиво съжалих, че възбудата — неизменна придружителка на неотложната нужда да се изкачи стръмна стена за нула време, бе станала причина да захвърля втория дъждобран. За миг се поколебах дали да не му предложа моя, но благоразумието надделя.
— Значи за малко да ви докопа? — попитах аз.
— И още как! — отвърна той и погледна надолу с подчертано отвращение. — Само че аз като подскочих! — додаде с нескрита гордост.
Шишкавият министър създаваше впечатлението, че са го изсипвали в дрехите, без някой да се сети да каже „Стоп!“. Така че гледката, която нарисува услужливото ми въображение, бе крайно приятна за окото.