Не знам защо си бях втълпил, че първият зеленчук, който ще полети към Тъпи, ще бъде картоф. Човек просто се превързва към някое свое хрумване и отказва да се раздели с него. А действителността се оказа различна и аз веднага оцених колко по-мъдър е изборът на тези хора. Те от малки знаят какво се прави по време на сценична забава, която не задоволява художествените им изисквания. Те инстинктивно съзнават кое е най-подходящо за случая. Проумях го в мига, в който презрелият банан се пльокна и сочно се размаза върху ризата на Тъпи. Колко по-действен и артистичен бе ефектът в сравнение с някакъв си картоф.
Не че картофената мисловна школа нямаше своите застъпници. В настаналото меле не пропуснах да забележа няколко местни интелектуалци, които не мятаха нищо друго освен гнили картофи.
Въздействието на описаната сцена върху младия Тъпи бе забележително. Очите му се оцъклиха и косата му се изправи, ала устата му продължи да се отваря и затваря и аз с почуда установих, че той продължава да пее „Слънчево момче“. Изведнъж обаче рязко излезе от транса си и се оттегли с такава завидна бързина, че дори изпревари с половин глава един хубав зрял домат.
Постепенно глъчката затихна и аз се обърнах към Джийвс.
— Болезнено, Джийвс, но какво да се прави.
— Прав сте, сър.
— Понякога се налага да действаме с хирургически скалпел.
— Така е, сър.
— Е, след разигралото се под носа й, смятам, че можем да се похвалим с пълен провал на голямата любов Глосъп-Белинджър.
— Да, сър.
Едва бе изрекъл тези думи и на подиума се възкачи старият Бифи.
— Дами и господа — обърна се той към пролетариата.
Предположих, че е на път да порицае паството си, задето даде израз на първичните си инстинкти. Нищо подобно. Бифи явно бе свикнал с чистоплътните изяви по време на тези забави и нищо не му правеше впечатление.
— Дами и господа, в програмата ни следват изпълнения от госпожица Кора Белинджър, известното оперно сопрано. Но току-що говорих с госпожицата по телефона и тя ме осведоми, че колата й се е повредила и е взела такси. Така че всеки момент я очакваме да пристигне. Междувременно нашият стар приятел Инок Симсън ще ни издекламира „Опасният Дан Макгрю“.
Аз впих пръсти в ръкава на Джийвс.
— Чу ли?!
— Да, сър.
— Тя дори не е била тук!
— Да, сър.
— Изобщо не е станала очевидец на Тъпивото Ватерлоо!
— Да, сър.
— Ето на, цялото ти идиотско начинание се провали, изгоря му бушонът!
— Да, сър.
— Хайде да си вървим, Джийвс — продължих аз обезсилен, пребледнял като мъртвец. — Бях подложен на изтезание, невиждано от времето на ранните християнски мъченици, стопих не едно кило и не се съмнявам, че цялата ми нервна система е получила трайни и непоправими увреждания. Това преживяване ще ме кара месеци наред да се събуждам с писък, облян в студена лепкава пот. И всичко за тоя, дето духа. Хайде, тръгвай.
— Ако не възразявате, сър, бих искал да изгледам забавата до края.
— Както желаеш, Джийвс — отвърнах намусено. — Моето сърце е мъртво и аз имам сили само за един кратък набег до „Козата и грозда“, преди да се прибера.
Беше към десет и половина. Седях в дневната и мрачно поглъщах кажи-речи последната чаша преди лягане, когато на вратата се позвъни и на прага ми цъфна старият Тъпи. Имаше центрофугиран вид и наченки на насинено око.
— Здрасти, Бърти — поздрави той и се запъти право към полицата над камината, за да си избере нещо за чупене. — Току-що пях на забавата в клуба на Бифи — осведоми ме след известно мълчание.
— Така ли? — учудих се аз. — Как мина?
— Страхотно. Направо ги омаях.
— Значи ги свали?
— В несвяст. Не остана сухо око в залата.
Всичко това, забележете, от човек, възпитан по всички правила на британското джентълменство, комуто майка му, не се и съмнявам, от невръстна възраст е внушавала да говори истината, само истината и нищо освен истината.
— В такъв случай госпожица Белинджър е останала много доволна — продължих аз.
— О, да. Възхитена.
— Значи всичко е наред?
— И още как.
Тъпи помълча.
— От друга страна, Бърти…
— Да?
— Доста размислих. Някак си нямам чувството, че мис Белинджър е подходящ другар за живота ми.