— Ей!
Вдигнах поглед и съзрях кръгло розово лице с посребрени бакенбарди, което надничаше от един прозорец на горния етаж.
— Ей! — извика отново лицето. — Тук не може!
— Аз и не искам да влизам.
— Защото… Я, това да не е Тутълс?
— Не, не се казвам Тутълс. Вие ли сте господин Кегуърти? Дойдох да ви върна сина.
— Да, виждам. Зак, Тутълс, на тате момчето!
И лицето рязко се скри. Чух гласове. Лицето се появи отново.
— Ей!
Подскочих от изненада. Този тип взе да ми играе по нервите.
— Тук ли живеете? — попита.
— Наел съм една вила за няколко седмици.
— Как се казвате?
— Устър.
— Брей! Как го пишете?
Взех да му обяснявам, но той ме прекъсна.
— Питам, защото познавам една госпожица Устър, която си пише името с…
Упражнението по правопис взе да ми писва.
— Бихте ли отворили вратата да си поемете детето?
— Не мога да отворя. Тази госпожица Устър, която познавам, се омъжи за един на име Спенсър. Да не ви е роднина?
— Да, леля ми Агата — отвърнах с голяма доза жлъч, опитвайки се да му внуша с интонацията си, че ми мяза тъкмо на човек, който би познавал леля Агата.
Той грейна от радост.
— Боже мой, какъв късмет! Ние тъкмо се чудехме какво да правим с Тутълс. Работата е там, че дъщеря ми Бутълс току-що прояви признаци на заушки. Не бива да излагаме Тутълс на опасността от зараза. Просто не знаехме какво да го правим. Какъв късмет, че сте намерили милото детенце! Бавачката му го изгубила на плажа. Не бих го поверил на някой непознат, но вие сте друга работа. Имам пълно доверие на всеки племенник на госпожа Спенсър. Приберете Тутълс у вас. Така нещата се уреждат прекрасно. Писах на брат си в Лондон да дойде да го прибере и след няколко дни сигурно ще пристигне.
— Сигурно?
— Е, той е страшно зает, но едва ли ще се забави повече от една седмица. А дотогава нека Тутълс ви погостува. Как добре се уреди всичко! Много съм ви задължен. Жена ви положително ще го обикне.
— Но аз нямам жена! — изпищях аз, но прозорецът се беше затворил с трясък, сякаш типът с бакенбардите бе спипал някой бацил при опита му да се измъкне и му бе прерязал пътя тъкмо навреме.
Поех дълбоко въздух и избърсах потта от челото.
Прозорецът отново рязко се разтвори.
— Ей!
Върху главата ми тупна тежък пакет и избухна като бомба.
— Уловихте ли го? — появи се пак лицето. — Боже мой, изтървали сте го! Е, нищо. Можете да купите всичко необходимо в магазина. Поискайте овесена каша марка „Бейли“. Тутълс много я обича на закуска с малко мляко. Не му давайте сметана, само мляко. И само „Бейли“!
— Да, но…
Лицето изчезна и прозорецът се тресна. Почаках известно време, но повече нищо не се случи, така че хванах Тутълс за ръката и бавно се потътрих обратно.
Тъкмо излязохме на шосето, и насреща ми цъфна Елизабет.
— Как си, сладур? — попита тя, щом зърна хлапето. — Значи, татето те намери, а? Ние със сина ви се сприятелихме тази сутрин на плажа — обясни ми тя.
Това беше капакът! Особено след срещата с лудия с бакенбардите. Толкова се разстроих, че само й кимнах и дълго време не успях да си поема дъх след това страшно обвинение, че съм баща на чудовището.
Не съм очаквал Фреди да запее от радост, като ме види да се връщам заедно с детето, но се надявах да прояви по-голямо присъствие на духа и по-съществена доза от присъщия на нас, англичаните, дух на търпимост. А той подскочи във въздуха, щом ни съзря, озъби се на детето и си заскуба косите. Дълго време не каза нищо, но затова пък, като проговори, с нищо не можах да му затворя устата.
— Е — завърши той, след като изчерпа запасите си от мръсни думи. — Кажи нещо де! Хайде, кажи нещо!
— Ще кажа, ако ми предоставиш тази възможност.
И му сервирах жестоката вест.
— И какво ще правиш сега? — попита той и не отричам, че тонът му бе твърде заядлив.
— Че какво можем да направим?
— Да направим? Защо говориш в множествено число? Ако си въобразяваш, че ще се редувам с теб в бавенето на този екскремент, много се заблуждаваш! Аз се прибирам в Лондон!
— Фреди! — извиках аз. — Фреди, приятелю! — Гласът ми потрепери. — Нима ще ме зарежеш в такъв момент!
— Ще те зарежа, разбира се.
— Фреди! Ти си ми нужен! Без теб не мога! Даваш ли си сметка, че детето трябва да се съблича, къпе и пак да се облича? Нима ще ме оставиш сам да върша всичко това?
— Джийвс да ти помага!
— Не, сър — чу се гласът на Джийвс, който тъкмо сервираше обяда. — Боя се, че ще трябва да ви откажа всякакво съдействие във връзка с този въпрос. — Той говореше почтително, но твърдо. — Нямам никакъв опит с малки деца.