— Филмът се казваше „Мънички ръчички“, сър. Бащата и майката на главния герой, който се играе от Малкия Боби, за жалост се разделиха…
— Ах, какво нещастие!
— Макар че вътре в сърцата си те все още се обичаха.
— Нима? Колко се радвам.
— Така че, сър, настъпи един ден, когато…
— Джийвс! — прекъснах го аз и го изгледах рядко неприятно. — Какви ми ги разправяш? Как можеш да допуснеш, че ще желая да слушам тези врели-некипели, след като съм изоставен от съдбата с това проклето хлапе на ръце, а домашното ми огнище фактически е разбито на хиляди късчета…
— Извинете, сър. Не бих споменал въпросната кинопрожекция, ако тя не ми беше подсказала една идея, сър.
— Идея!
— Идея, сър, която според мен би се оказала ценна за оправяне на брачното бъдеще на господин Буливънт. Ако си спомняте, сър, вие тъкмо с такава цел ме доведохте…
Аз изпръхтях от угризения на съвестта.
— Джийвс, бях несправедлив с теб!
— Ни най-малко, сър.
— Бях, бях! Стори ми се, че си се отдал изключително на удоволствия край морския бряг и си зарязал задачата си. Би трябвало да те познавам по-добре. Разкажи ми всичко, Джийвс!
Той ми се поклони признателно. Аз му се усмихнах. И макар да не се хвърлихме един на друг на вратовете, дадохме си да разберем, че отново всичко е наред.
— В тази супер-суперпродукция, сър, „Мънички ръчички“ — продължи, Джийвс, — родителите на детето, както казах, се разделиха.
— Разделиха се — кимнах аз. — И после?
— Но един ден, сър, детето им отново ги събра.
— Как?
— Доколкото си спомням, сър, то произнесе: „Тати не обичка ли вече мама?“
— И после?
— Те демонстрираха на екрана доста силни чувства. Имаше и сцени с възпоминания за периода на ухажването, женитбата, кадри от „Знаменити влюбени през вековете“ и филмът завърши с прегръдка в едър план под одобрителния поглед на детето, а органът в далечината свиреше „Сърца и цветя“.
— Продължавай, Джийвс. Ти дълбоко ме заинтригува — насърчих го аз. — Започвам да схващам идеята ти. Искаш да кажеш, че…
— Искам да кажа, сър, че след като, така или иначе, разполагаме с младия джентълмен, бихме могли да режисираме едно развитие на действието в подобна светлина по отношение на господин Буливънт и госпожица Викърс.
— Не забравяш ли, че детето няма никакви роднински връзки с тях двамата?
— Смятам, че ще можем да преодолеем тази пречка и въпреки нея да постигнем задоволителен резултат. Ако успеем да съберем за кратко време господин Буливънт и госпожица Викърс в присъствие на детето, сър, и ако детето произнесе нещо от трогателно естество…
— Следвам неотлъчно мисълта ти, Джийвс! — възкликнах възторжено. — Страхотен си! Ето как виждам аз нещата: ще разположим сцената в тази стая. Детето в центъра. Момичето — вляво. Фреди в дъното на сцената свири на пиано. Не, няма нужда. Той свири само „Розова градина“, при това с един пръст, така че ще се откажем от нежния музикален съпровод. Виж сега. Тази мастилница е госпожица Викърс. Тази кана, на която пише „Спомен от Марвис Бей“, е хлапето. Този парцал за бърсане на прах е господин Буливън. Започваме с диалог, който постепенно ще доведе до репликата на детето. То произнася например: „Суадка уеуичко, обичкаш ли тати?“ Следват протегнати ръце. Задържаме кадъра за малко. Фреди прекосява сцената посока наляво, взема ръката на момичето. Преглъща болезнено заседнала в гърлото му буца. Следва голямата му реч: „Елизабет, не смяташ ли, че малко прекалихме? Виж! Дори малките деца ни порицават!“ И така нататък. Аз ти чертая само основните насоки. Фреди ще трябва да се погрижи за собствените си реплики. Ние с теб ще заемем да съчиним за детето нещо подходящо. „Суадка уеуичко, обичкаш ли тати?“ — не е достатъчно определено. Трябва да е нещо по-така…
— Ако ми позволите да направя едно предложение, сър…
— Да?
— Бих ви посъветвал да се придържате само към думите „цункай Фреди“. Кратко е, лесно се запомня и доколкото знам, на езика на киното се нарича…
— Гениално, Джийвс!
— Благодаря ви, сър.
— Значи, се спираме на „цункай Фреди“. Само че, Джийвс, как, по дяволите, ще ги съберем в тази стая? Госпожица Викърс не желае да доближи господин Буливънт. Държи се на голямо разстояние от него.
— Малко е затруднително, сър.
— Е, нищо. Ще трябва да изнесем декора сред природата и да се откажем от вътрешни снимки. Лесно ще я спипаме натясно някъде на брега, стига да сме готови. А междувременно трябва да дресираме детето да си знае наизуст репликата.
— Да, сър.
— Първата репетиция утре заран в единайсет!