Горкият Фреди беше в такова мрачно настроение, че реших да не споделям с него идеята, докато детето не си Назубри репликата като бетон. Приятелят ми не беше в настроение да понесе такава новина. Затова съсредоточихме усилия върху хлапето. И още от самото начало ни стана ясно, че единственият начин да събудим в Тутълс някакъв интерес към онова, което става около него, бе ако внесем като лайтмотив темата с бонбоните.
— Основното затруднение, сър — сподели с мен Джийвс след първата репетиция, — е, че трябва да установим в съзнанието на младия джентълмен трайна връзка между думите, които желаем да произнесе, и бонбона.
— Точно така. Щом диването схване основното — че ако произнесе ясно думите, автоматически ще получи шоколад, успехът ни е в кърпа вързан.
Често съм си мислил колко ли е интересно да си дресьор на зверове — да събуждаш напъпилото съзнание и тям подобни. Та от мен да знаете — и нашата работа се оказа не по-малко интересна. Имаше дни, когато успехът беше на една крачка от нас и хлапето произнасяше репликата си като истински професионалист. След което отново пълен провал. А времето летеше.
— Трябва да бързаме, Джийвс — чичото на хлапето може да довтаса всеки момент и да ни го отмъкне.
— Съгласен съм, сър.
— А дубльор, както знаеш, нямаме.
— Прав сте, сър.
— На работа, тогава! Трябва да си призная, че има моменти, когато това дете ме отчайва. Глухонямо да беше, досега да си е научило ролята.
Но едно не мога да му отрека на хлапето: неговата упоритост. Неуспехът не го отчайваше. Щом в полезрението му се изпречеше бонбон или нещо сладко, то се нахвърляше върху репликата и я повтаряше до посиняване или по-скоро твърдеше нещо невнятно, докато не си получеше сладкиша. Основният му недостатък беше неговата неувереност. Аз лично бях готов да рискуваме с постановката и да насрочим премиерата при първа възможност, но Джийвс беше категорично против.
— Не бих ви препоръчал да избързвате неоправдано, сър. Докато паметта на младия джентълмен отказва да му служи с истинско постоянство, ние се излагаме на сериозен риск от провал. Днес, ако си спомняте, той каза: „Ритни Фреди“. С такава реплика не можеш да спечелиш моминското сърце.
— Прав си. При това току-виж, го направила. Да, прав си. Трябва да отложим представлението.
Обаче не го отложихме. Завесата се вдигна същия следобед. Никой не носеше вина — аз най-малко от всички. Съдба и туйто! Джийвс беше излязъл и бях сам във вилата с Фреди и хлапето. Приятелят ми се беше разположил пред пианото, а аз се готвех да изведа малкия на разходка, когато тъкмо бяхме вече на верандата — на хоризонта се появи Елизабет на път за плажа. Щом я зърна, хлапето нададе приятелски писък и тя се спря долу пред стълбата.
— Здрасти, малкият! Добро утро — поздрави и мен. — Може ли да се кача при вас?
Не изчака да й отговоря. Изтопурка по стъпалата и се присъедини към нас. Такава си беше. Взе да се лигави с хлапето. А на два метра от нея — не забравяйте! — Фреди инквизираше пианото. Рядко тревожна ситуация, от мен да го знаете. Всеки момент на приятеля ми можеше да му щукне и той да излезе на верандата, а аз дори не бях започнал репетициите с негово участие.
Опитах се да направя нещо.
— Тъкмо тръгвахме за плажа — съобщих на момичето.
— Така ли? — Тя се ослуша. — Да не би да ви акордират пианото? Леля ми откога се опитва да намери акордьор. Ще имате ли нещо против да го помоля да намине към нас, след като свърши тук?
Аз си избърсах потта от челото.
— Ъ-ъ… не ви съветвам да влизате сега, докато работи — запелтечих. — Акордьорите никак не обичат да ги безпокоят по време на работа. Нали разбирате — артистичният им темперамент… Ще му кажа, като свърши.
— Много ви благодаря. Кажете му да дойде във вила „Бор“. Името ми е Викърс… А, той спря. Предполагам, че всеки момент ще излезе. Ще го почакам.
— Не мислите ли… Няма ли да ходите на плажа?
Но тя се беше заприказвала с хлапето и не ме слушаше. Бъркаше за нещо в чантата си.
— П-плажа… — пелтечех аз.
— Я виж какво ти нося, малкият — рече тя. — Знаех, че ще те видя пак и ти донесох един от любимите ти бонбони.
И — о, ужас! — размаха пред облещения поглед на хлапето един карамел колкото паметника на принц Албърт.
Това беше краят. Тъкмо бяхме привършили една безкрайна репетиция и Тутълс беше загрял за ролята си. Улучи още от първия път.
— Цункай Фреди! — провикна се той.
В същия миг остъклената врата се разтвори и на верандата се появи моят приятел, сякаш и той бе участвал в репетицията.
— Цункай Фреди! — разкрещя се още по-силно хлапето.