— Какво значи това? — обърна се към мен момичето.
— Ами вие най-добре му дайте бонбона — продумах аз. — Ще крещи, докато не му го дадете.
Тя му го подаде и то се укроти. А Фреди, магарето, стърчеше с отворена уста и мълчеше като пукал.
— Какво значи това? — настоя Елизабет.
Лицето й пламтеше, очите й мятаха мълнии и ме караха да се чувствам сварен и обезкостен. Да, ваш Бъртрам определено се чувстваше нарязан на тънки филийки. Случвало ли ви се е да настъпите роклята на партньорката си по време на танц? Говоря за онези времена, когато жените са носели достатъчно дълги рокли, за да бъдат настъпени. Та случвало ли ви се е да настъпите такава една дълга рокля, да чуете характерния звук на раздран плат и да видите как тя ви се усмихва ангелски и мълви: „Моля ви, не ми се извинявайте. Нищо особено не е станало.“ В следващия миг срещате синия й поглед и имате чувството, че сте настъпили зъбите на гребло, а дръжката е отскочила и ви е фраснала по носа. Ето как ме гледаше Фредивата Елизабет.
— Е? — попита отново тя и зъбите й скръцнаха.
Аз запреглъщах, смотолевих, че това не било нищо, след което добавих, че не било нищо особено. Накрая не издържах, казах: „Ето каква е работата“ — и й разказах всичко от игла до конец. А през цялото време онзи идиот Фреди стоеше със зинала уста и дума не продумваше. Нито звук не бе излязъл от иначе отворената му паст.
Момичето също не продумваше. Просто стоеше и ме слушаше.
И изведнъж избухна в смях. Не съм чувал момиче да се смее така. Подпря се на стената на верандата и се запревива от смях. През цялото това време Фреди, царят на пъновете, стоеше и мигаше глухонямо.
Разказах си аз историята и взех да се измъквам странично към стълбите. Бях привършил с репликите си и имах чувството, че режисьорът би написал на това място в сценария в скобки „тихо се измъква от сцената“. Случаят „Фреди“ беше явно безнадежден и аз вдигнах ръце от него. Поне една дума да беше обелил! Но не — той продължи да стои безмълвен.
По пътя срещнах Джийвс, който се прибираше от разходка.
— Джийвс — осведомих го аз. — Край. Милият Фреди, нали си е магаре, оплеска всичко и провали представлението.
— Нима, сър? Какво по-точно се случи?
Аз му разказах.
— Обърка репликите си — заключих. — Стоеше като стълб и дума не продумваше, а моментът просто плачеше за красноречие. Той… Боже мой! Гледай!
Бяхме се върнали няколко метра и пред верандата на вилата съзряхме шест деца, една дойка, двама безделници, втора дойка и кварталния бакалин. Всички зяпаха нещо прехласнати. Откъм другия край на улицата се зададоха в галоп още пет хлапета, едно куче, трима мъже и едно момче, готови и те да се присъединят към зяпачите. А на самата веранда, слепи и глухи за публиката си, като че бяха сам-самички насред Сахара, стояха Фреди и Елизабет, плътно прегърнати.
— Боже мой! — повторих аз.
— Имам чувството, сър — обади се Джийвс, — че в края на краищата всичко е свършило задоволително.
— Да. Милият Фреди може да не го бива с репликите, но като се стигне до действия, явно не е вчерашен.
— Напълно сте прав, сър — съгласи се Джийвс.