Направо се гръмнах.
— Осемдесет и седем души, Джийвс! По колко на глава?
— Бях принуден да се съглася на намалена тарифа, сър. Споразумението, което бях принуден да приема, е сто и петдесет долара за цялата група.
Аз се позамислих.
— В аванс ли?
— Не, сър. Опитах се да взема една част от сумата в предплата, но не постигнах успех.
— Нищо, като ги вземем, аз ще ги докарам до петстотин, без Бики да разбере. Според теб дали ще се досети, ако ги направя пет стотака?
— Допускам, че не, сър. Господин Бикърстет е много приятен джентълмен, но не е особено надарен в умствено отношение.
— Тогава добре. След закуска изтичай до банката и изтегли малко пари.
— Добре, сър.
— Страшен си, Джийвс! От мен да го знаеш.
— Благодаря, сър.
Когато разказах на Бики какво се е случило, той за малко да се разплаче. Закуцука към всекидневната и взе да обработва стария херцог, който четеше с мрачна решителност хумористичната страница на вестника.
— Вуйчо — започна Бики, — имаш ли някакъв ангажимент за утре следобед? Питам, защото съм поканил няколко приятели да се запознаят с теб.
Дъртият му хвърли накриво един замислен поглед.
— Сред тях да няма журналисти?
— Журналисти? Откъде накъде?
— Защото категорично отказвам да бъда тормозен от журналисти! Когато наближавахме пристанището, няколко лепливи млади мъже се опитаха да изтръгнат от мен възгледите ми за Америка. Отказвам да бъда подлаган на подобно преследване!
— Бъди спокоен, вуйчо. Апартаментът ще бъде съвършено лишен от журналисти.
— В такъв случай с удоволствие ще се запозная с твоите приятели.
— И нали ще се ръкуваш с тях?
— Аз, естествено, ще се държа, както е прието да се общува в цивилизования свят.
Бики му благодари от все сърце и дойде с мен да обядваме в клуба, където охотно ме забавлява с приказки за кокошки, инкубатори и други гнусотии.
След като обсъдихме зряло проблема, взехме решение да пускаме бърдсбъргския контингент на групи от по десет души. Джийвс доведе театралното си другарче и ние уточнихме подробностите. Много приличен тип, макар и склонен да узурпира разговора и да го канализира по посока на новата водопроводна система в родния му град. Решихме, че тъй като старият едва ли ще издържи повече от час, всяка група ще има правото да общува седем минути с херцога по хронометъра на Джийвс. А щом им изтече времето, Джийвс ще се появява в стаята и многозначително ще се изкашля. След това се разделихме, както се казва, с взаимни уверения за най-добри чувства и бърдсбъргчанинът ни покани сърдечно да му погостуваме, за да се насладим на новата канализация, за което ние не по-малко сърдечно му благодарихме.
На другия ден приехме делегацията. Първата смяна се състоеше от нашия познат и още деветима, които досущ приличаха на него. До един бяха пъргави и делови, сякаш от пеленачета са работили в кантори и са се старали да правят добро впечатление на шефа. Ръкуваха се с дъртия с видимо задоволство — всички, с изключение на един, който ни в клин, ни в ръкав се замисли.
— Какво бихте пожелали на Бърдсбърг, херцоже? — попита театралният приятел на Джийвс.
Старият се изуми.
— Но аз никога не съм бил там!
Онзи се наскърби.
— Трябва да ни посетите. Най-бързорастящият град в страната. Ура за Бърдсбърг!
— Ура за Бърдсбърг! — благоговейно го подкрепиха съгражданите му.
Замисленият тип, който още не се беше ръкувал с херцога, изведнъж се обади:
— Хей! — каза.
Беше такъв един охранен, с решителна брадичка и хладен поглед. Всички го погледнахме.
— Питам най-делово, имайте предвид. Не че подлагам на съмнение нечия честност, но бизнесът си е бизнес — според мен този джентълмен тук трябва тържествено да се закълне пред свидетели, че наистина е херцог.
— Какво значи това, сър? — попита старият, придобивайки морав оттенък.
— Не че искам да ви оскърбя, но бизнесът си е бизнес. Нищо такова не казвам, но едно нещо ми се стори малко особено. Ей този джентълмен твърди, че името му е Бикърстет, доколкото разбрах. Е, добре — ако вие сте херцог Чизик, защо той не е лорд Пърси Едикойси? Чел съм достатъчно английски книги и знам всичко по въпроса.
— Но това е чудовищно!