— Що за глупости!
— Много добре, сър.
— Не се чуваш какви ги плещиш, скъпи!
— Както кажете, сър.
Чувствах се като човек, стъпил където трябва да е последното стъпало, само че не е. Бях настроен предизвикателно, а нямаше кого да предизвикам.
— Добре тогава — заключих.
— Да, сър.
И той отиде да си донесе багажа, докато аз се задълбочих отново в „Типове етични теории“ и си опитах късмета с една глава, разглеждаща „Идеопсихологичните етики“.
През по-голямата част от пътуването онзи следобед се чудех какво ли е станало в Ийзби. Просто не виждах какво толкова може да се случи. Ийзби съвсем не беше от онези провинциални имения, увековечени в множество романи, посветени на висшето общество, където примамват млади момичета да играят комар и им обират и последното бижу. Компанията, която оставих, се състоеше изцяло от уважаващи закона почтени люде като моя милост.
Освен това чичо ми никога не би допуснал подобни безобразия в къщата си. Той беше надуто, педантично старче, което си гледаше спокойствието. Тъкмо дописваше историята на нашия род или нещо такова, на което се бе отдал през последната година, и почти не показваше нос от кабинета си. Беше нагледен пример за хорските твърдения, че е за предпочитане да си отживееш, докато си млад. Чувал бях, че на младини чичо Уилоуби бил голям бонвиван и нехранимайко, но ако го погледне човек на какво мяза сега, и през ум не би му минало подобно нещо.
Когато стигнах къщата, икономът Оукшот ме осведоми, че Флорънс си е в стаята и надзирава прислужничката си, която опаковала багажа. Вечерта имало бал в съседно на Ийзби имение и тя заедно с някои от гостите на чичо заминавала натам за няколко дни. Оукшот ми предаде също, че бил инструктиран от нея да я уведоми веднага щом пристигна, затова отидох да я чакам в пушалнята. Тя не се бави много и един поглед ми беше достатъчен, за да разбера колко е разтревожена, дори притеснена. Очите й се бяха поизцъклили и видът й изобщо беше… какво да ви кажа.
— Скъпа! — провикнах се аз и понечих да я прегърна, както му е редът, но тя ловко отскочи встрани като състезател категория „петел“.
— Недей.
— Какво става?
— Какво ли не става! Бърти, спомняш ли си, че преди да тръгнеш ме помоли да правя, да струвам, но да впечатля благоприятно чичо ти?
— Да.
Смисълът на това мое искане беше, че тъй като по онова време бях донякъде зависим от чичо Уилоуби, нямаше начин да се оженя без благословията му. И макар че той едва ли щеше да има нещо против Флорънс, тъй като познаваше баща й от времето, когато двамата са следвали в Оксфорд, не желаех да рискувам, та я помолих да се поумилква на стареца.
— И ти подчерта — продължи тя, — че ще остане особено доволен, ако го помоля да ми прочете откъси от семейната история, която пише, нали така?
— Защо, не му ли стана приятно?
— Напротив, беше очарован. Вчера следобед сложи последната точка на ръкописа и снощи ми го изчете от край до край. Никога не съм изживявала такъв шок! Книгата е направо скандална! Ужасна! Невъзможна!
— Ама чакай, родът ни не е чак толкова…
— Това изобщо не е семейна история. Чичо ти е написал мемоарите си. Озаглавил ги е „Спомени от един дълъг живот“.
Взех да загрявам. Както вече споменах, на младини чичо Уилоуби е наподобявал стрити люти чушки и затова не изпитах съмнение, че едно подробно описание на дългия му живот би дало твърде смрадлив резултат.
— Ако дори само половината от написаното е вярно — продължи Флорънс, — младежките години на чичо ти са били едно безкрайно безобразие. Още в началото на четенето нагази в една изключително скандална история за това как двамата с баща ми са били изритани през 1887 година от един мюзикхол.
— Защо?
— Отказвам да произнеса на глас причините!
Трябва да е било нещо възсолено. През 1887 година не са изхвърляли от мюзикхоловете за щяло и нещяло.
— При това чичо ти изрично подчертава, че преди да тръгнат да дирят развлечения, татко вече бил изпил три бутилки шампанско. Книгата гъмжи от подобни истории. Има и една рядко отблъскваща, в която главното действащо лице е лорд Емсуърт.
— Лорд Емсуърт? Нали нямаш предвид графа, дето живее в замъка „Бландингс“?
Графът е рядко почтено, макар и смотано старче, което по цял ден тормози градината си с една лопата и това е единственото му занимание, ако не се брои угояването на любимата му свиня.
— Същият. Това именно превръща книгата в заплаха за обществото. Праши от истории за хора, които днес са самата почтеност и гръбнакът на същото това общество и които, както по всичко личи, са се държали през осемдесетте години на миналия век по начин, който днес не е приемлив дори на борда на китобоен кораб. На всичкото отгоре чичо ти помни с възмутителни подробности всяка неблагопристойна постъпка на всеки свой съратник от времето, когато е бил двайсетгодишен. Има една случка със сър Стенли Джървис-Джървис в рошвилските градини, която ме потресе с безупречното описание на най-дребните гнусни детайли. Можеш ли да си представиш, че сър Стенли… Не нямам сили.