Ала гениалното ми хрумване изобщо не допадна на Флорънс.
— Нямам такива намерения, Бърти. Как не можеш да оцениш комплимента, който ти правя, като ти доверявам такава отговорна задача!
— Абе, не че не го оценявам, но Едуин го бива за тази работа къде-къде повече от мен. Тези бой-скаути са тренирани да се преборват с всякакви препятствия. Умеят да пълзят, да дебнат и изобщо…
— Бърти, за последен път те питам — ще ми направиш ли тази нищожна услуга, или не? Ако не — направо си го кажи и да сложим край на този фарс, на тези твои преструвки, че даваш пет пари за мен!
— Ама скъпа, аз те обичам най-предано!
— В такъв случай ще…
— Е, добре. Добре, добре, добре.
И се затътрих навън да обмисля тъй създалото се положение. В коридора срещнах Джийвс.
— Извинете, сър. Опитвах се да ви открия.
— Какво има?
— Сметнах за свой дълг да ви уведомя, че някой е намазал с черна боя кафявите ви всекидневни обувки.
— Какво?! Кой? Защо?
— Не съм в състояние да отговоря, сър.
— Непоправимо ли е?
— Да, сър.
— По дяволите!
— Много добре, сър.
Оттогава винаги недоумявам как убийците съумяват да се поддържат във форма, докато обмислят поредното си престъпление. Задачата, която ми предстоеше, бе далеч по-проста, ала мисълта за нея ме скапа до такава степен през последвалата безсънна нощ, че на другия ден бях една развалина и нищо повече. Тъмни кръгове под очите и всичко останало. Наложи се да звънна на Джийвс да забърка още една чаша от душеспасителното питие.
След закуска се чувствах като джебчия на гаров перон. Трябваше да вися в антрето, да чакам чичо да изнесе пакета и да го сложи на масата, а той все не го изнасяше. Изобщо не помръдваше от кабинета си — явно нанасяше последните щрихи върху великото произведение и колкото повече мислех за предстоящото, толкова по-малко се очаровах. Шансовете да успея бяха приблизително едно към две и при мисълта какво ме очаква в случай на провал ми идеше отсега да си се завра в миша дупка. Чичо ми е, общо взето, добряк, но съм бил свидетел и на негови гневни изблици, така че не хранех никакви илюзии за мащабите, до които щеше да се развихри, в случай че ме спипа как офейквам с труда на неговия живот.
Наближаваше четири, когато най-сетне се появи на прага на кабинета си с пакет под мишница, сложи го на масата и пак се прибра вътре. Аз се спотайвах югоизточно от него зад едни рицарски доспехи. Изскочих оттам, грабнах ръкописа и хукнах нагоре да го крия. Нахълтах в стаята си като мустанг и за малко да си изкълча палеца на крака в онова младо говедо Едуин — бой-скаута. Беше издърпал едно от чекмеджетата на скрина и бърникаше из вратовръзките ми.
— Здрасти — поздрави ме той.
— Какво правиш тук?
— Подреждам ти стаята. Това е доброто ми дело за миналата събота.
— Миналата събота?
— Изоставам с пет дни. До снощи бяха шест, но междувременно ти лъснах обувките.
— Значи, ти си…
— Да. Видя ли ги? Ей така изведнъж се сетих. Бях тук и се оглеждах. Господин Бъркли спа в тази стая преди теб. Днес сутринта си тръгна. Надявах се да е забравил нещо, което да му изпратя. Често съм вършил добрите си дела по този начин.
— Каква утеха си ти за всички ни!
С всяка измината минута ми ставаше все по-ясно, че трябва да се отърва час по-скоро от гнусното хлапе. Криех пакета зад гърба си и според мен скаутът не го беше забелязал. Все пак изгарях от нетърпение да го пъхна в някое затънтено чекмедже на скрина, преди да е нахълтал чужд човек в стаята ми.
— Не се притеснявай, тук си е подредено — започнах аз.
— Обичам да разтребвам. Не се притеснявам, уверявам те.
— Но стаята е съвсем разтребена.
— Ще видиш аз как ще я лъсна!
Нещата вървяха от зле към по-зле. Не ми се искаше да убивам диването, но не виждах друг начин да се отърва от него. Натиснах педала на добрия стар мозък. Преданият пъпеш болезнено запулсира. Най-сетне нещо ме осени.
— Има едно добро дело, което е далеч за предпочитане. Виждаш ли онази кутия с пурите? Свали я долу в пушалнята и ми подрежи всички краища. Ако знаеш каква услуга ще ми направиш! Хайде, момко, изчезвай!
Той сякаш се усъмни в нещо, но все пак напусна неохотно леговището ми. Аз побързах да натикам вързопа в едно чекмедже, заключих го, прибрах ключето в джоба си и се почувствах като нов. Може да съм пън, но — дявол да го вземе! — все ме бива да надхитря едно хлапе с мутра на пор.
Слязох пак долу. Като минавах покрай пушалнята, отвътре надзърна не друг, а Едуин. Ако това дете наистина искаше да извърши едно добро дело, защо не се самоубиеше?