— Не съм я виждал — изстисках някакъв глас от гърлото си.
— Все пак е редно да я потърся. Не бива… ъ-ъ… да си пестя усилията.
— Че нали ако беше тук, щях да я видя?
— Може да се е изплъзнала от вниманието ти. Може да е… ъ-ъ… в скрина.
И взе да тършува навсякъде. Издърпа едно по едно всички чекмеджета, душейки като стара хрътка. От време на време изломотваше нещо за Бъркли и табакерата му и то по начин, който ми направи изключително неблагоприятно впечатление. А аз само стоях, отслабвах, чезнех и линеех. Най-сетне дойде ред на чекмеджето с ръкописа.
— Това тук като че ли е заключено — заяви той след няколко неуспешни опита.
— Да. На твое място не бих си губил времето с него. То е… ъ-ъ… заключено.
— Ключът не е ли у теб?
Зад гърба ми се дочу тих и почтителен глас.
— Предполагам, сър, че това е ключът, който търсите. Намерих го в джоба на официалния ви костюм.
Беше Джийвс, мътните да го отнесат, влязъл, както винаги, безшумно с официалните ми дрехи. И с ключа в ръка. Идеше ми да го заколя.
— Благодаря — каза чичо.
— Няма за какво, сър.
И чичо Уилоуби отвори чекмеджето. Аз затворих очи.
— Не, и тук я няма — чух гласа на чичо си. — Празно е. Предполагам, че те обезпокоих, Бърти.
Грижливо затворих след него вратата. После се обърнах към Джийвс. Той подреждаше дрехите върху стола.
— Ъ-ъ… Джийвс!
— Да, сър?
— Не, нищо.
Как да започна, по дяволите?
— Ъ-ъ… Джийвс!
— Да, сър?
— Ти, такова… случайно да си…
— Изнесох пакета тази сутрин, сър.
— О! А! Ъ-ъ… защо?
— Сметнах за благоразумно, сър.
Аз се позамислих.
— Предполагам, че цялата тази работа ти се вижда някак… ъ-ъ… особена?
— Ни най-малко, сър. Случайно дочух разговора между вас и лейди Флорънс, когато осъждахте въпроса с мемоарите миналата вечер.
— Наистина?
— Да, сър.
— Ами… таковата… няма да е зле да оставиш пакета у себе си, докато се приберем в Лондон…
— Точно така, сър.
— А след това можем да помислим… как да кажа… за ликвидацията му, ако ме разбираш…
— Точно така, сър.
— Оставям всичко в твоите ръце.
— Правилно, сър.
— Знаеш ли, Джийвс, ти си, общо взето, момче на място.
— Старая се да ви нося удовлетворение, сър.
— Е, друго няма.
— Много добре, сър.
Флорънс се прибра в понеделник. Видях я чак когато седнахме в салона да пием чай. Но преди да се разчисти тълпата чаепиещи, не можехме да разменим нито дума насаме.
— Е, Бърти?
— Всичко е наред.
— Унищожи ли ръкописа?
— Не съвсем, но…
— Какво значи това?
— Това значи, че не съвсем…
— Бърти, нещо си уклончив!
— Всичко е наред. Работата е там, че…
И тъкмо да й обясня кое как е, когато от библиотеката изскочи чичо Уилоуби, щастлив като двегодишно дете. Беше направо като нов.
— Бърти, случи се нещо забележително! Току-що разговарях по телефона с господин Ригс и той ме осведоми, че е получил ръкописа със сутрешната поща. Не мога да си обясня причината за това забавяне. Пощенските услуги в селските райони са крайно незадоволителни. Ще пиша по този въпрос до управата на пощите. Недопустимо е да се бавят по този начин ценни пратки!
Случайно бях обърнат към профила на Флорънс, но при тези думи тя се извърна рязко и ме прониза с поглед като нажежена кама. Чичо Уилоуби заситни обратно към библиотеката и сред нас настъпи тежка тишина — с нож да я режеш.
— Нищо не разбирам — излезе най-сетне от гърлото ми.
— Аз пък разбирам! Всичко ми е ясно, Бърти. Глътнал си си сърцето от страх! Предпочел си, вместо да рискуваш да разгневиш чичо си…
— Не, не! Нищо подобно!
— Предпочел си да изгубиш мен, отколкото парите! Може би си помислил, че няма да изпълня заканата си, но аз не съм такъв човек! От този момент нататък годежът ни не съществува!
— Ама, чакай!
— Нито дума повече!
— Но Флорънс, миличка!
— Не желая да те слушам! Сега виждам колко е била права леля ти Агата и ако питаш мен, леко се отървах. Мислех, че с много търпение ще направя от теб нещо поносимо. Вече ми е ясно с каква невъзможна задача съм се била нагърбила!
И тя изчезна, като ме остави да се оправям, както намеря за добре. Поразчистих отломките от разбитото си сърце, закуцуках към стаята си и звъннах на Джийвс. Той се появи ни лук ял, ни лук мирисал и без изобщо да възнамерява да яде или мирише. По-великолепно самообладание не сте виждали!
— Джийвс! — ревнах аз. — Ръкописът е пристигнал в Лондон!
— Нима, сър?
— Ти ли го изпрати?
— Да, сър. Постъпих по този начин от най-добри подбуди. Лейди Флорънс силно надценява опасността хората да се оскърбят, като прочетат името си в мемоарите на сър Уилоуби. От личен опит ми е известно, сър, че всеки нормален човек изпитва доволство, като види името си напечатано, независимо от контекста. Имам една леля, която страдаше от подуване на крайниците. След като опита „Великолепния лековит мехлем на Уилкиншо“, настъпи значително подобрение и облекчение — до такава степен, че изпрати на фирмата благодарствено писмо. Гордостта, която я обзе, след като видя фотографията си в ежедневниците, придружена от най-подробно описание на долните й крайници преди употребата на мехлема — описание, което може да се определи само като отблъскващо, — бе тъй голяма, че ме наведе на мисълта относно жаждата за прослава от независимо какво естество, изпитвана от всеки човек. Нещо повече, сър — ако сте изучавали психология, неминуемо ви е известно, че почтените стари джентълмени нямат нищо против да дадат гласност и публичност на буйните си млади години. Имам един чичо… Взех да ругая подред всичките му лели, чичовци и цялата рода.