— Безкрайно, защото, струва ми се, много ме обича. Не казвам, че отношението й към мен не е било понякога рязко. Когато бях дете, ме цапардосваше от време на време по главата, а откакто навлязох в по-зрели години, тя неведнъж ме е молила да си вържа тухла на врата и да ида да се удавя в езерцето в градината. И все пак, тя обича своя Бъртрам и ако чуе, че ще бъде разстрелян на разсъмване, ще бъде, както ти казваш, съкрушена. Но защо? Какво общо има това?
— Добре, представи си тогава, че тя разбере, че всичко е само една грешка, и не ти, а някой друг ще се срещне с взвода за разстрел. Това ще я направи щастлива, нали?
— Виждам я как танцува на пръсти из цялата къща.
— Точно така. Толкова ще си й мил, че нищо, което направиш, няма да й се види грешно. Всичко, което поискаш да направиш, ще бъде добре за нея. Действай, ще ти каже тя. Точно така ще се почувства и мама, когато научи, че няма да се женя за теб в края на краищата. Ще й бъде толкова леко.
Съгласих се, че облекчението ще бъде огромно.
— Но нали ще я запознаеш с нещата след ден-два? — попитах аз, защото държах да получа уверение по този въпрос. Един мъж, над чиято глава виси съобщение за годеж в „Таймс“, не може да се чувства съвсем спокоен.
— Кажи ги седмица-две. Няма смисъл да прибързваме.
— И искаш да те покривам?
— Точно това е идеята.
— А междувременно каква ще е моята роля? Мога ли да те целувам от време на време?
— Не, не можеш.
— Е, добре. Исках само да знам.
— По някой страстен поглед, и то не много често, ще бъде съвсем достатъчен.
— Ще се погрижа за това. Така, радвам се за теб и Кипър, или, както ти предпочиташ да го наричам, Реджи. Ако някой трябваше да мине под венчилото, добре че е той.
— Много доблестно от твоя страна.
— Ни най-малко.
— Аз съм много привързана към теб, Бърти.
— И аз също.
— Но е мога да се омъжа за всички, нали?
— Не може и да се помисли. Е, след като разяснихме нещата, мисля, че мога да отида и да кажа на леля Далия, че съм на линия.
— Колко е часът?
— Почти пет.
— Аз хуквам. Трябва да домакинствам на следобедния чай.
— Защо? Защо ти?
— Леля ти я няма. Като се прибра вчера, намери телеграма, че синът й Бонзо има температура в училище и побърза да отиде при него. Помоли ме да бъда заместник домакиня, докато се върне, но няма да мога през следващите дни. Трябва да се върна при мама. Откакто видя онова в „Таймс“, ми звъни час по час да отида вкъщи за преговори на кръглата маса. Какво значи абдал?
— Не знам. Защо?
— Така те нарича в последната си телеграма. Цитирам: „Не мога да разбера как си могла да помислиш за брак с този абдал“. Край на цитата. Предполагам, че е нещо от рода на тиквеник, както фигурираш в едно нейно по-ранно послание.
— Това звучи обещаващо.
— Да, мисля, че всичко е в кърпа вързано. След теб Реджи ще й дойде като рядък освежителен плод. Ще го посрещне с почести.
И с едно кратко „Хей-хоп“ тя хукна към къщата с шестдесет и повече километра в час. Аз я последвах по-бавно, защото ми беше дала храна за размисъл, а и бях потънал в какви ли не мисли.
Струваше ми се странно това про-Кипърово чувство в гърдите на една Уикъм. Искам да кажа, като се имат предвид фактите. С този неин сексапил, който беше върхът, за около половин година бая ухажьори се бяха изредили, но никой не постигна резултат. Затова всички смятаха, че само някой хептен специален в списъка на кандидатите ще задоволи изискванията й и ако някой успее най-накрая да се уреди, ще бъде крал между мъжете и с подути джобове. А тя взела, че се вързала с Кипър Херинг.
Забележете, не казвам нищо лошо за стария Кипър. За солта на тази земя. Но никой не може да нарече външния му вид поразяващ. Беше се боксирал доста в по-ранните си години и имаше сплескано ухо, за което говорих на леля Далия, а в допълнение към това някаква невидима ръка беше килнала носа му леко встрани. С две думи нямаше никакви шансове да се класира на призово място в един конкурс за мъжка красота, дори и единствените други състезатели да бяха Борис Карлов7, Кинг Конг и пъпчивия Уфи Просър от Клуба на Търтеите.
Но от друга страна, разбира се, трябва да се помни, че външният вид не е всичко. Под едно сплескано ухо може да се крие златно сърце, както и беше в случая с Кипър, от чието сърце по-златно не можеше и да има. Умът му също трябва да е допринесъл за нейното благоразположение. Не можеш да бъдеш редактор във важен лондонски седмичник без да имаш известен брой сиви клетки, а момичетата умират за такива неща. А трябва и да се има предвид, че повечето от хлапаците, с които Роберта е движила през годините, бяха я ловци, я стрелци, я рибари, които си изгърмяват патроните, след като кажат „Е, какво“ и плеснат с камшик по ботуша. Кипър трябва да й е дошъл добре като промяна.