Както вече казах, цялата история ми даваше толкова много храна за размисъл и така се бях унесъл в предъвкването й на път за къщата, че всеки би могъл да се обзаложи, че рано или късно ще се блъсна в нещо. Ще бъда кратък и ще кажа, че точно това направих. Можеше да е дърво, храст или дървена пейка. В действителност обаче това се оказа Обри Ъпджон. Връхлетях върху него на един завой и се сблъскахме яко преди да мога да ударя спирачки. Сграбчих го за врата, а той ме стисна през кръста, така че за няколко секунди ние залитахме напред-назад, сключени в здрава прегръдка. После, като ми просветна пред очите, разбрах с кого съм изпълнявал тия танцови стъпки.
Като го видях пред очите си, жив-живеничък, както съм чувал Джийвс да казва, бях потресен от промяната, която беше претърпял видът му от времето на онези наши срещи в кабинета му в Малвърн Хаус, Брамли-он-Сий, когато със свито сърце гледах как посяга към бастуна и раздвижва раменните си мускули с няколко пробни замаха.
В ония дни той беше строен възрастен господин, около два метра и половина висок, с изгарящи очи, с пяна по устните и бълващи огън ноздри. Сега се беше смалил до скромните метър и седемдесет или там някъде и аз бях в състояние да го съборя само с един удар.
Не че го направих, разбира се. Но вече можех да го погледна без каквато и да е следа от предишния трепет. Струваше ми се невероятно, че някога изобщо съм гледал на този фъстък като на опасност за пешеходците и движението.
Мисля, че донякъде това се дължеше на факта, че за тия петнадесет години от последната ни среща, той беше пуснал мустак. През епохата на Малвърн Хаус това, което всяваше ужас в младежките ни сърца, беше дебелата му горна устна, една не особено приятна гледка, най-вече когато потрепваше. Не че мустакът смекчаваше лицето му, но бидейки като у моржовете или по-точно приличен на цедка за супа, той все пак скриваше една част от тази устна, а това имаше добър ефект. В заключение, вместо да си глътна езика от страх, както очаквах да стане, когато се срещнем, аз бях приветлив и жизнерадостен, даже може би малко прекалено.
— О, здравей, Ъпджон! — викнах аз. — Хой-хой!
— Кой, кой? — отговори той, като че ли ми беше ехо.
— Името ми е Устър.
— О, Устър? — каза той, като че ли се надяваше да е някакво друго и човек, разбира се, може да оправдае чувствата му. Няма съмнение, че и той като мен се е ободрявал през всичките тези години с мисълта, че никога няма да ме срещне отново и че каквито и несгоди да му сервира животът, то поне Бъртрам вече не фигурира в него. Трябва да е било мръсен номер за бедния човечец да му изскоча така внезапно.
— Дълго не сме се виждали — казах аз.
— Да — съгласи се той глухо и беше ясно, че би искал да е още по-дълго. После разговорът затихна и не си казахме нищо кой знае колко умно, докато извървяхме стотината метра до къщата, където ни очакваше масата за чай. Предполагам, че може да съм казал „Какъв хубав ден“, а той може да е изръмжал, но нищо повече.
Заварихме само Боби. Уилбърт и Филис вероятно бяха още на зелената морава, а мисис Крийм, както каза Боби, сигурно работеше в стаята си върху новата си смразяваща история и рядко се вясваше за чаша чай. Ние се настанихме и тъкмо започнахме да отпиваме, когато от къщата излезе икономът с купа плодове в ръцете и застана с нея до масата.
Като казвам „иконом“, използвам термина доста свободно. Беше облечен като иконом и се държеше като иконом, но в най-дълбокия и истински смисъл на думата той не беше иконом.
Всъщност, това беше сър Родерик Глосъп.
4
В Клуба на Търтеите, а и на някои други места, които често посещавам, може да се чуе коментар върху самообладанието на Бъртрам Устър, или присъствие на духа, както още се нарича, и мнението, че го притежавам в значителна степен, е всеобщо. В очите на много хора мисля, че изглеждам от ония мъже-стомана, за които сме чели, и не казвам, че не е вярно. Но е възможно да ми се намери слабо място и това може да стане, когато внезапно ми се подхвърли някой виден спец по откачалките, преоблечен като иконом.
Не може и дума да става да имам някаква грешка в предположението си, че това е точно сър Родерик Глосъп, който беше оставил вече плодовете и сега пристъпваше обратно към къщата. Няма втори като него с такова просторно голо теме и такива избуяли вежди, и ще бъде нечестно, ако кажа, че останах невъзмутим. Ефектът от видението беше, че силно трепнах, а всички знаем какво става, когато трепнеш силно, докато държиш чаша, пълна с чай. Съдържанието на моята полетя във въздуха и се приземи върху панталона на магистър Обри Ъпджон, като стабилно го овлажни. Всъщност, едва ли ще изопача фактите, ако кажа, че върху себе си той сега имаше не толкова панталони, колкото чай.