Можех да видя колко дълбоко преживя нещастният човек положението си, и бях изненадан, че се задоволи само с едно „Ох!“.
Не винаги, обаче, са нужни думи. Той ме прикова с поглед, в който прочетох поне сто неизречени възклицания. Така би погледнал някой бабаит от пробита гемия към първокласния моряк, който но една или друга причина си е навлякъл гнева му.
— Виждам, че не си се променил, откакто беше при мен в Малвърн Хаус — изрече той с доста злоба в гласа си, като попиваше чая от панталона си с кърпичка. — Калпавия Устър, така го наричахме — продължи той, като се обърна към Боби, явно с цел да си спечели съчувствието й. — Не можеше да направи и най-простото нещо, като например да държи чаша, без да посипе разруха и опустошение навсякъде около себе си. Беше аксиома в Малвърн Хаус, че ако в някоя стая има стол и Устър е там, то непременно ще се спъне в него. Детето — заключи Обри Ъпджон — е баща на възрастния.
— Безкрайно съжалявам — извиних се аз.
— Твърде късно за съжаление. Един нов чифт панталони са съсипани. Съмнявам се, че нещо може да изчисти петното от чай върху бяла каша. Е, да се надяваме на най-доброто.
Дали сгреших или не, когато при тези думи го потупах по рамото и казах:
— Това е то дух — така и не мога да преценя.
Вероятно сгреших, защото това не го успокои. Хвърли ми още един от своите погледи и се отдалечи, като издаваше силна миризма на чай.
— Да ти кажа ли нещо, Бърти? — каза Боби, като го проследи замислено. — Тази разходка, на която Ъпджон възнамеряваше да те покани, се отменя. Тази година няма да получиш коледен подарък от него и не го очаквай довечера да дойде да види дали си добре завит.
Направих един повелителен жест с ръка и каничката за мляко беше катурната.
— Остави сега Ъпджон и коледните подаръци, и разходките. Какво прави татко Глосъп тук като иконом?
— А-ха! Знаех си, че ще ме попиташ. Мислех да ти кажа по някое време.
— Кажи ми сега.
— Идеята беше негова.
Погледнах я строго. Бъртрам Устър не възразява понякога да слуша глупости, но все пак да не бъдат нечленоразделна реч, каквато изглеждаха тези.
— Негова идея?
— Да.
— Искаш да ме накараш да ти повярвам, че сър Родерик Глосъп се е събудил една сутрин, погледнал се е в огледалото, намерил се е малко блед и си е казал: „Имам нужда от промяна. Мисля, че ще опитам да бъда за малко иконом“?
— Не, не това, но… Не знам как да започна.
— Започни с началото. Хайде, малка ми Б. Уикъм, без заобикалки — казах аз и посегнах с изразителен жест към парче кейк.
Суровият ми тон изглежда докосна някоя струна и запали огъня, който винаги тлееше в тази червенокоса заплаха за общото благо, защото тя се намуси недоволно и ми каза да спра, за бога, да се пуля като умрял шаран.
— Имам пълното право да се пуля като умрял шаран — отвърнах студено — и ще продължа да го правя, докато ми е угодно. Аз съм изложен на голямо напрежение. Както винаги се случва, когато ти имаш пръст в нещата, животът ми се превърна в низ от издънки, и мисля, че имам право да изискам обяснение. Очаквам разказа ти.
— Добре, чакай да си подредя мислите.
След кратка пауза, през която аз довърших кейка си, тя пристъпи към изложението си.
— Като начало най-добре да ти кажа за Ъпджон, защото всичко започна от него. Виждаш ли, той опява на Филис да се омъжи за Уилбърт Крийм.
— Като казваш опява…
— … имам предвид опява. А когато подобен човек опява, някой трябва да отстъпи, особено когато става дума за мека Мария като Филис, която винаги прави това, което й каже татенцето.
— Значи няма твърда воля?
— Нито грам. Ето например преди няколко дни я заведе в Бърмингам да гледа представление на Чеховата „Чайка“, защото мислел, че е образователно. Бих искала да намеря някой, който ще пробва да ме накара да гледам „Чайка“ на Чехов, но Филис само наведе глава и каза: „Да, татко“. Даже не се опита да се пребори. Това сигурно ти говори колко собствена воля има у нея.
Наистина ми говореше. Нейната история дълбоко ме порази. Познавах „Чайка“ на Чехов. Леля Агата веднъж ме накара да заведа сина й Тос на представление в театъра „Олд Вик“, и дали заради напрежението да следя заплетените ходове на персонажите, наречени Заречная и Медвенко, или поради това, че бях постоянно нащрек да дебна Тос да не избяга към големите фоайета, страданието ми беше безмерно. Нямах нужда от по-голямо доказателство, че Филис Милс е момиче, чието мото в живота е „Татко знае най-добре“. Уилбърт само трябва да предложи и тя ще се съгласи на секундата, защото Ъпджон е пожелал така.