— Кой, аз? Защо аз?
— Точно за това си тук. Леля ти не ти ли каза? Тя иска да следваш Уилбърт Крийм и Филис навсякъде и да се погрижиш той да не намери сгоден момент за предложение.
— Искаш да кажеш, че трябва да бъда нещо като частен детектив или ченге и да ги следя? Не го харесвам — казах колебливо.
— Не трябва да го харесваш — отвърна Боби. — Просто го направи.
5
И понеже, както се казва, съм восък в ръцете на другия пол, аз отидох и попречих, според нареждането. Но не и с песен на уста. Никак не е приятно за един разумен мъж да се постави в положението на досадник и лепка, а че Уилбърт Крийм ме мисли за такъв, беше ясно от пръв поглед. В момента, в който се появих, той беше спрял с четенето на поезия и беше взел ръката на Филис в своята, явно изричащ или готов да изрече нещо от интимен и нежен характер. Като чу моето: „Е-хей“, той пусна ръката и ми хвърли поглед, който много приличаше на онзи, получен наскоро от Обри Ъпджон. Измърмори нещо под мустак за някого, на когото не чух името.
— А, пак ли сте вие — каза той.
Нямаше спор по този въпрос.
— Май си нямате работа? — продължи той. — Защо не се спрете някъде с една хубава книга?
Обясних, че само съм се отбил да им кажа, че чаят е сервиран на поляната пред къщата и Филис нададе лек писък, като че ли е разтревожена:
— О, боже! Трябва да тичам. Татко не обича да закъснявам за чая. Казва, че е непочтително към по-възрастните.
Можах да забележа как от устните на Уилбърт Крийм едва не се изтърси предложение къде може да се завре татенцето заедно с възгледите си за почтителност, но с неимоверно усилие той успя да го удържи.
— Ще заведа Попит на разходка — каза той, като подсвирна на дакела, който душеше около краката ми и пълнеше дробовете си с прелестния Устъров букет от ухания.
— Не пиете ли чай? — попитах аз.
— Не.
— Има кифли с масло.
— Егати! — възкликна той, ако това е думата, и се отдалечи, следван от малоръстовото животно. Стана ми ясно, че се сдобих с още един източник, от където нямаше да получа подарък за Коледа. Целият му вид ми даваше да разбера, че кръгът ми от приятели не се е разширил. С дакелите е фасулска работа, но с Уилбърт Крийм претърпях пълен неуспех.
Когато Филис и аз стигнахме до поляната, на масата за чай беше останала само Боби и това много ни изненада.
— Къде е татко? — попита Филис.
— Внезапно реши да замине за Лондон — отговори Боби.
— За Лондон?
— Така каза.
— Защо?
— Не ми съобщи.
— Трябва да ида да го видя — каза Филис и изчезна.
Боби размишляваше.
— Знаеш ли какво си мисля, Бърти?
— Какво?
— Когато Ъпджон слезе преди малко, беше като ударен с мокър парцал и държеше последния брой на „Търсдей Ривю“. Дошъл е със следобедната поща, предполагам. Мисля, че е прочел рецензията на Реджи за неговата книга.
Това изглеждаше правдоподобно. Лично познавах няколко автора — веднага ми идва наум например Боко Фитълуърт — и те всеки път приличат на ударени с мокър парцал, когато прочетат някоя помия в пресата за техните последни напъни.
— А, ти знаеш, значи, за онова, което е написал Кипър?
— Да, показа ми го веднъж, когато обядвахме заедно.
— Много язвително, ако съдя от това, което ми каза. Но не виждам защо Ъпджон трябва да хукне към Лондон.
— Сигурно иска да попита редактора кой е написал рецензията, за да може после да го причака с камшик на входа на клуба му. Но разбира се, няма да му кажат, а и тя не беше подписана, така че… О, здравейте, мисис Крийм.
Жената, към която се обърна, беше дълга и слаба, с лице като на ястреб, което ми напомняше на Шерлок Холмс. На носа си имаше мастилено петно, резултат от работата й върху детективския роман. Всъщност е невъзможно да пишеш детективски роман, без да качиш известно количество мастило на муцуната си. Питайте Агата Кристи или който и да било друг.
— Тъкмо свърших главата и си помислих, че мога да спра за чаша чай — каза литераторката. — Няма смисъл да прекалявам.
— Не. Почини, когато си напред в плановете си, това е идеята. А ето и племенникът на мисис Травърс, Бърти Устър — каза Боби с тон, който ми се стори малко прекалено извинителен. Ако Роберта Уикъм има недостатък, който най-много бие на очи, то е навикът й да ме представя на хората, като че ли съм нещо, за което би предпочела да премълчи.
— Бърти харесва книгите ви — допълни тя, съвсем ненавреме, от което госпожата подскочи като бой-скаут при звука на тръбата.
— О, така ли?
— Няма по-щастлив от мен, когато успея да се свра някъде с една от тях — казах с надеждата, че тя няма да ме попита коя харесвам най-много.