— Беше задигната.
— Не може ей така да се задигне нещо от селска къща.
— Може, ако има някой си Уилбърт Крийм на мястото — натъртих и й натиках писмото на Джийвс.
Тя го изкълва задълбочено и след като осмисли съдържанието му, изрече:
— Забъркахме се като куче в сливи — после добави, че вече никой не знае какво може да се случи през следващите дни. Има обаче, каза тя, един светъл лъч.
— Сега поне ще можете да си кажете тежката дума, че този човек е смахнат като слънчасала кокошка, сър Родерик.
Последва пауза, през която татко Глосъп изглежда размишляваше върху това, припомняйки си всички слънчасали кокошки, които беше срещал по време на професионалната си кариера и преценявайки степента им на нормалност в сравнение с тази на У. Крийм.
— Безспорно метаболизмът му е прекомерно податлив на стрес в резултат от взаимодействието на странични възбуди — заключи той.
След това Боби го потупа майчински по рамото, нещо, което аз не бих се осмелил, макар че сега отношенията ни бяха по-сърдечни от всякога, и го нарече умник.
— Ето това е приказката, която исках да чуя. Трябва да я кажеш и на мисис Травърс, когато се върне. Това ще й послужи като добро оръжие срещу Ъпджон в тая история с Уилбърт и Филис. С един замах ще може да забрани сватбения марш. „Какво ще кажеш за неговия метаболизъм?“ ще викне тя и Ъпджон няма да знае накъде да се обърне. Така че всичко е бомба.
— Всичко — напомних аз, — с изключение на това, че чичо Том е с едно галено детенце по-малко.
Тя прехапа долната си устна.
— Да, това е вярно. Тука си прав. Какви стъпки ще предприемем?
Тя погледна към мен и аз казах, че не знам, после погледна към татко Глосъп и той каза, че също не знае.
— Ситуацията е извънредно деликатна. Присъединявате ли се към това мнение, мистър Устър?
— Като момченце.
— В положението, в което се намира, чичо ви не може да отиде при младежа и да изиска възстановяване. Мисис Травърс подчерта възможно най-дебело, че трябва да се положат максимални усилия мистър и мисис Крийм да не бъдат…
— Засегнати?
— Канех се да кажа обидени.
— Все едно, няма голяма разлика.
— А те сигурно ще се обидят, ако синът им бъде обвинен в кражба.
— Ще подскочат като ужилени. Колкото и добре да знаят, че Уилбърт е джебчия, няма да искат да им се кълца лук на главата.
— Именно.
— Това е нещо, за което тактичният човек няма да вземе да се изтърве в тяхно присъствие.
— Точно. Така че наистина не виждам какво може да се направи. Аз съм сащисан.
— И аз.
— А аз не съм — проговори Боби.
Трепнах като подплашено… как му беше там името. Беше го изпяла с игриви трели в гласа си, които говореха на по-опитно ухо като моето, че тя замисля нещо. Въпрос на секунди беше, по часовника в Шрусбъри, както би казала леля Далия, тя да ми излезе с някоя от ония нейни оперативни разработки или секретни проекти. И трябва да им се признае, че те не само могат да поставят в мат обществото и да разкатаят майката и на луната, но още да накарат някой злочест мъж, който в настоящия случай силно подозирам, че ще бъда аз — да бъде запокитен, както казва Шекспир, в океан от тягост и неволи. Ако това изобщо беше Шекспир. Нека да спомена само един подобен случай. Същите тия трели в гласа й бях чул в момента, когато тя ми тикаше губерката за кърпене и ми казваше къде да намеря грейката на сър Родерик Глосъп. Много хора смятат, че на Роберта, дъщеря на покойния сър Кътбърт и лейди Уикъм от Скелдингс Хол, Хъртс, не трябва много да й се отпуска въжето. С готовност вдигам ръка в подкрепа на тази мисъл.
Татко Глосъп, който познаваше само щрихите на този женски индивид от своята порода, и не беше чувал, че още от люлката мотото й беше: „Нещо да става“, вдигна гребен в трепет и очакване.
— Имате предвид някаква линия на действие, която ще сме в състояние да приложим, така ли мис Уикъм?
— Разбира се. Че то очите ще ни избоде. Знаете ли стаята на Уилбърт?
Той каза, че я знае.
— И сте съгласен, че ако свиеш нещо, когато си на гости в една провинциална къща, единственото място, където можеш да го разположиш, е стаята ти.
Той отвърна, че няма спор.
— Много добре.
И тогава в погледа му прочетох това, което Джийвс нарича диво предчувствие.
— Би ли могло… Възможно ли е да предлагате…?
— Някой да свърне в стаята на Уилбърт и Да пусне локаторите в действие? Точно така. И много ясно на кого пада изборът. Избран си, Бърти.
Е, не бях изненадан. Както казах, надуших го. Не знам защо е така, но винаги, когато трябва да се ринат Авгиеви обори и то в решаващ момент, всички от малкия ми кръг реват вкупом: „Устър да го свърши“. Никога не ми е изневерявало. И макар да нямах много надежда, че думите ми могат да спомогнат за отклоняване на Дамоклевия меч, взех да се опъвам.