— Е какво пък. Исках да знам — изкикоти се тя. — Изтърси се с гръм и трясък, нали. Как така падна от рая, о Луцифър, сине на утрото, казах си. Толкова си невротичен, Бърти. Трябва да се опиташ да не си така скоклив. Знаеш ли от какво имаш нужда?
Аз я гледах все така диво.
— От едно успокоително. Сигурна съм, че сър Родерик ще ти го забърка, ако го помолиш. А междувременно?
— Какво искаш да кажеш с това междувременно?
— Какво възнамеряваш да правиш?
— Предлагам да те хвана за перушината, да те измъкна от този стол, да се върна обратно в него и да си взема книгата, чиито първи страници намерих за извънредно завладяващи. Надявам се като понабера скорост в четенето, да мога да забравя.
— Искаш да кажеш, че няма да осъществиш още един удар.
— Не, няма. Бъртрам приключи. Можеш да дадеш това на пресата, ако искаш.
— Но каничката за сметана. Какво ще кажеш за мъката и агонията на чичо ти Том от тежката му загуба?
— Чичо Том да върви да пасе.
— Бърти! Държиш се странно.
— И ти щеше да се държиш странно, ако беше седяла на пода в спалнята на Уилбърт Крийм със стол около врата, и мама Крийм беше влязла.
— Божичко! Дойде ли?
— Лично.
— И какво й каза?
— Казах, че търся мишка.
— Не можа ли да измислиш нещо по-умно?
— Не.
— И как приключи всичко?
— Изсулих се и я оставих твърдо убедена, че съм си играл на дървено конче. Тъй че, скъпа ми Боби, когато говориш за повторен удар, аз просто се изсмивам презрително — казах аз и го направих. — Ха опитай да ме хванеш да отида пак в тая зловеща стая! Не и за милион лири в дребни банкноти.
Тя направи нещо, което, без да се заричам, мисля, че се казва муцуна. Събра си устните и ги изду напред, ако ме разбираш. Остави ме с впечатлението, че е разочарована от Бъртрам, след като е очаквала нещо по-добро от него и това пролича от следващите й думи:
— Това ли е дръзновеният Устъров дух?
— Към днешна дата, да.
— Ти мъж ли си или мишка?
— Моля да не споменаваш думата, „мишка“ в мое присъствие.
— Наистина мисля, че можеш да пробваш отново. Недей, Бърти, не подпалвай юргана заради бълхата. Този път ще ти помогна.
— Ха!
— Не съм ли чувала това някъде преди?
— Не знам, но можеш твърдо да се надяваш, че ще го чуеш пак.
— Не, чуй ме, Бърти. Няма как да се изпорти, ако действаме заедно. Мисис Крийм този път няма да дойде. Гръмотевицата никога не удря на същото място.
— Кой измисли това правило?
— И ако го направи… Ето какво измислих. Ти ще влезеш и ще започнеш да тършуваш, а аз ще стоя на вратата.
— И мислиш, че това ще бъде голям принос?
— Разбира се, че ще бъде. Ако чуя, че идва, ще запея.
— Винаги се радвам, когато пееш, разбира се, но по какъв начин това ще реши проблема?
— О, Бърти, на теб наистина чавка ти е изпила мозъка. Не разбираш ли? Когато чуеш да пропявам, ще знаеш, че наближава опасност и ще имаш достатъчно време да се метнеш през прозореца.
— И да си строша дяволския врат.
— Как можеш да си строшиш врата? Пред Синята стая има балкон. Виждала съм Уилбърт Крийм на него да си прави сутрешната гимнастика. Поема дълбоко въздух и се връзва на фльонга, а после…
— Остави сега глупостите на Уилбърт Крийм.
— Казах го само, за да те разведря. Въпросът е, че има балкон и стигнеш ли до него, вече си у дома. От единия му край има водосточна тръба. Спускаш се по нея и си свиркаш. Нали не искаш да ми кажеш, че възразяваш срещу спускането по водосточни тръби. Джийвс казва, че винаги го правиш.
Замислих се. Вярно беше, че в живота си съм се спуснал по значително количество водосточни тръби. Обстоятелствата често са приемали такава форма, че подобно действие е изглеждало наложително. Точно по такъв маршрут бях напуснал Скелдингс Хол в три сутринта след епизода с грейката. Така че дори и да не може да се каже, че нямам по-щастливи мигове от спускането по водосточни тръби, подобна перспектива почти не ме обезпокои. Започнах да виждам зрънце разум в плана, който тя разработваше, ако това е точната дума.
Това, което наклони везните, беше мисълта за чичо Том. Може и да беше заблуден в любовта си към тази каничка за сметана, но не можеше да се отрече силната му привързаност към безобразната вещ. Не можех да понеса идеята, че ще се върне от Харъгейт, ще си каже: „Я чакай да хвърля един освежителен поглед на старата каничка за сметана“ и ще открие, че тя отсъства. Това ще му почерни живота, а любящите племенници дяволски мразят да зачернят живота на чичовците си. Вярно беше, че казах: „Остави чичо Том да пасе“, но всъщност не го мислех. Не мога да забравя, че когато бях в Малвърн Хаус, Брамли-он-Сий, този мой роднина от брака на леля ми често ми е изпращал пощенски записи, понякога даже за по десет шилинга. С две думи, той беше играл честно с мен и от мен зависеше да му отвърна със същото.