— И ти измина целия път до тук само за да се увериш в това? — разчувствах се аз.
— Е, може би някъде дълбоко в мен дремеше и надеждата да се докопам до някоя от ония гастрономически оргии на Анатол, преди да ида да си взема стая в „Бикът и букът“ в Маркет Снодсбъри. Как е готвенето на Анатол напоследък?
— По-превъзходно от всякога.
— Все така се топи в устата, а? Две години минаха, откакто набивах от неговите произведения, но вкусът им още е в устата ми. Какъв артист!
— А-а! — възкликнах аз и сигурно щях да му сваля шапка, ако не бях гологлав.
— Ще се стигне ли до покана за вечеря, как мислиш?
— Но скъпи ми приятелю, разбира се. Нашата врата никога не се захлопва пред изпадналите в нужда.
— Чудесно. А след вечерята ще направя предложение на Филис Милс.
— Какво?
— Да, знам какво си мислиш. Тя е тясно свързана с Обри Ъпджон, така си казваш. Но, Бърти, тя просто не може да избяга от това.
— Заслужава по-скоро съчувствие, отколкото порицание, така ли мислиш?
— Именно. Не трябва да сме тесногръди. Тя е сладко мило момиче, за разлика от някои рижоглави Далили, които няма да назовавам. Аз съм много привързан към нея.
— Мислех, че едва я познаваш.
— О, доста често се срещахме в Швейцария. Доста близки приятелчета сме.
Стори ми се, че е дошъл моментът да му разкажа добрите новини от А до Я, както се казва.
— Не знам, аз не бих направил предложение на Филис Милс. Боби може да не хареса това.
— Но точно там е цялата работа — да и покажа, че тя не е единствената мръвка в яхнията и ако не ме иска, други може да мислят различно. Какво се хилиш?
Всъщност аз пусках тънка усмивчица, но от мене да мине.
— Кипър — започнах аз, — имам да ти разказвам удивителна история.
Не знам дали ви се е случвало някога да вземете от Болкоуспокоителя на стария доктор Гордън, който предизвиква мигновено облекчение, действа като магия и предава вътрешна топлина, когато черният ви дроб не е в ред. Аз не съм, защото лично моят винаги е бил що-годе добре, но съм виждал рекламите. Те показват страдалеца преди и след вземане. В първия случай с удължено лице и кухи очи, готов всеки момент да сдаде Богу паницата си за вечеря, а във втория — здрав като бик, това, което французите наричат bien-etre14. Та искам да кажа, че тази моя удивителна история имаше същия ефект върху Кипър, както дневната доза за възрастни… Той шавна, размърда се и изглежда усети как животът отново нахлува във вените му. И макар да не мисля, че наддаде с някое и друго кило докато разказвах, съвсем ясно ми се привиждаше, че се надува като едно от ония гумени патета, които пълниш с въздух, преди да ги мушнеш във ваната.
— Майка му мечка! — викна той, когато бях изложил пред него фактите. — Мътните да ме вземат дано!
— Май щяха да те вземат.
— Господ да благослови малкото й изобретателно сърчице! Малко са момичетата, на които сивото вещество работи така.
— Много малко.
— Каква спътница в живота! Говори ми за сътрудничество и заслуги. А имаш ли вече някаква представа как се развиват нещата?
— Доста гладко, струва ми се. Когато прочела обявата в „Таймс“, Уикъм старша получила истеричен припадък.
— Тя не те ли харесва?
— С такова впечатление останах. После се потвърди и от телеграмите до Боби, в които фигурирам като абдал и тиквеник. Освен това ме смята и за мухльо.
— Но това е чудесно. Изглежда, че след теб аз ще й дойда като… на езика ми е.
— … манна небесна?
— Именно. Ако искаш, можем да се хванем на бас по пет шилинга, че този сценарий ще има следната заключителна сцена — лейди Уикъм ме взима в прегръдките си, целува ме по челото и казва, че знае, че ще направя малкото й момиче щастливо. Господи, Бърти, като си помисля, че тя — искам да кажа Боби, не лейди Уикъм, скоро ще бъде моя и че малко след като ей онова слънце се скрие зад хълма, аз ще нагъвам гозбите на Анатол, идва ми да затанцувам сарабанда. Между другото, като говорим за вечеря, мислиш ли, че може да се стигне и до нощувка? „Бикът и букът“ е похвален доста в Пътеводителя за автомобилиста, но тия провинциални ханчета са ми дошли до гуша. Бих предпочел да остана в Бринкли Корт, откъдето имам толкова щастливи спомени. Можеш ли да го уредиш с леля ти?
— Тя не е тука. Отиде да се погрижи за сина си Бонзо в неговото училище, защото има шарка. Но ми се обади днес следобед и ме инструктира да ти пратя телеграма и да те поканя на едно по-продължително гостуване.
— Майтапиш се.
— Не, съвсем официално е.
— Но защо се е сетила за мен?
— Иска да направиш нещо за нея.
— Може да има всичко, което поиска, дори половината от кралството ми. Какво… — гласът му секна и погледът му светна тревожно. — Не ми казвай, че иска от мен да раздам наградите на средното училище в Маркет Снодсбъри както Гъси.