— По-добре да си беше останало черно — промълви горчиво, — ама не би. След малко мъглата се разсея и ето ме седнал там, кипящ от гняв. И като покипях малко, станах от стола, взех писалка в ръка и написах на Боби една помия.
— О, боже!
— Излях цялата си душа.
— О, господи!
— Обвиних я, че ми е била шута, за да се ожени най-меркантилно за по-богат мъж. Нарекох я рижоглава Иезавел, от която с радост съм се отървал. Написах… О, не си спомням още какво написах, но казвам ти, беше помия.
— Но ти не ми спомена нито дума за това, когато се видяхме.
— Бях в еуфория, когато научих, че всичко е било само една хитрост и че тя още ме обича, затова съвсем ми изхвръкна от ума. Когато преди малко внезапно си спомних, почувствах, че някой ме халосва с мокра риба в окото. Политнах.
— Ритна?
— Политнах. Костите ми омекнаха. Но събрах достатъчно сили да се добера до телефона. Позвъних в Скелдингс Хол и бях информиран, че току-що е пристигнала.
— Трябва да е карала като фиркан моторист.
— Точно така е карала. Момичетата ще си останат момичета. Както и да е, беше там. Каза ми като се подхилкваще, че е намерила писмо от мен на масата в хола и едва чака да си го отвори. С треперещ глас я помолих да не го прави.
— Значи навреме.
— Навреме, дръжки! Бърти, ти си човек с опит. Познавал си доста представителки на другия пол през живота си. Какво прави едно момиче, когато му кажеш да не отваря някое писмо?
Разбрах накъде бие.
— Отваря го?
— Именно. Чух как пликът беше раздран и в следващия момент… Не, по-добре да не мисля за това.
— Тя се засегна?
— Да, и едва не ми отнесе главата. Не знам дали някога си попадал сред тайфун в Индийския океан.
— Не, не съм посещавал тези места.
— Нито пък аз, но от приказките на хората заключавам, че това, което последва, би трябвало много да му прилича. Тя говори около пет минути…
— По часовника на Шрусбъри.
— Какво?
— Нищо. И какво каза?
— Не мога да повторя всичко и не бих искал, дори и да мога.
— А ти какво каза?
— Не можах да й затворя устата.
— Понякога човек не може.
— Жените говорят така дяволски бързо.
— Познато до болка. И как приключи?
— Каза, че е благодарна, че съм се отървал от нея, защото за нея е изключително облекчение, че се е отървала от мен. И че безмерно съм я ощастливил, защото сега е свободна да се ожени за теб, което винаги е било най-съкровеното й желание.
В този кръвосмразител на мама Крийм, който прелиствах, имаше един тип на име Скарфис Маккол, някакъв съмнителен гангстер, който, качвайки се една сутрин в колата си и завъртайки ключа, става на парчета. Всичко това благодарение на конкурент в бизнеса, който му е сложил бомба в двигателя. Докато четях, си помислих за момент как ли се е чувствал. Сега вече знаех. Точно както него. И аз се вдигнах. С един скок бях до вратата. Кипър повдигна вежди.
— Отегчавам ли те? — отсече рязко той.
— Не, не. Но трябва да вървя да докарам колата.
— На разходка ли отиваш?
— Да.
— Но почти е време за вечеря.
— Не искам никаква вечеря.
— Къде отиваш?
— Хърн Бей.
— Защо Хърн Бей?
— Защото Джийвс е там, а тая история трябва да се остави в неговите ръце без нито секунда отлагане.
— Какво може да направи Джийвс?
— Това — казах, — не мога да кажа, но ще направи нещо. Ако е ял повечко риба, а несъмнено го е направил, щом е на морски курорт, мозъкът му трябва да е във върхова форма. А когато мозъкът на Джийвс е във върхова форма, всичко, което трябва да направиш, е да натиснеш звънеца и да не му се пречкаш, докато той се погрижи.
11
От Бринкли Корт до Хърн Бей е значително повече от една крачка. Първото се намира в средата на Уорсестършайър, а второто — на брега на Кент. Дори и при най-добрите условия не можеш да се надяваш да вземеш пътуването на един дъх. В случая ме забави и арабският ми кон, който получи пристъп от мъглата и трябваше да се влачи на буксир до един гараж, за да бъде подложен на медицинско обслужване. Така че приключих пътешествието си едва след полунощ. Когато на разсъмване потърсих Джийвс на адреса му, ме информираха, че е излязъл рано и не знаят кога ще се върне. Оставих му бележка да ми се обади при Търтеите и се върнах в столицата. Тъкмо си вземах цигарата преди ядене в стаята за пушачи, когато той позвъни.
— Мистър Устър? Добър вечер, сър. Джийвс се обажда.
— Най-после — извиках аз, развълнуван като загубено агне, което след дълга раздяла с майката овца най-сетне е успяло да я съзре в другия край на поляната. — Къде беше през цялото това време?
— Трябваше да обядвам с един приятел във Фолкстоун, сър, а там ме убедиха да удължа визитата си, за да участвам в журито на един крайморски конкурс за къпещи се красавици.