— Едва ли й е било много приятно.
— Не, сър.
— А, като говорим за изядени от кучета, сещам се и нещо друго. Има един дакел в Бринкли, който на пръв поглед може да ти се стори като че възнамерява да те превърне в лека закуска между обичайното ядене. Не му обръщай внимание. Чисто и просто прах в очите. Войнственото му поведение е само…
— Лай и бяс, които нищо не означават?
— Точно така. Чисто перчене. Няколко любезни думи и той ще… какво беше това, което съм те чувал да казваш?
— Ще се привърже към мене като със стоманени обръчи, това ли, сър?
— Да, и само след две минути. Не би наранил и муха, но трябва да си придава важности, защото са го нарекли Попит18. Мога да го разбера това. Когато едно куче чува, че му викат „кукло“ ден след ден, започва да си мисли, че трябва да се понадуе. Достойнството му го изисква.
— Именно, сър.
— Ще ти хареса Попит. Мило куче. Носи си ушите обърнати. Защо дакелите си носят ушите обърнати?
— Не мога да кажа, сър.
— Нито пък аз. Често съм се чудил. Но, стига, Джийвс. Така до никъде няма да стигнем. Ето ни, бръщолевим за Иезавели и дакели, когато трябва да се концентрираме върху…
Изведнъж секнах. В полезрението ми беше попаднал един крайпътен хан. Всъщност не точно крайпътният хан, а това, което стоеше пред него — а именно, ален открит автомобил, който мигновено разпознах като собственост на Боби Уикъм. Ясно беше какво се е случило. Връщайки се обратно в Бринкли, след няколко вечери, прекарани с мама, е решила, че се е разгорещила повечко, и е спряла пред тази страноприемница за едно бързо. Много умно. Нищо не ободрява повече от малка промивка в горещ летен следобед.
Ударих спирачките.
— Имаш ли нещо против да ме почакаш малко, Джийвс?
— Разбира се не, сър. Искате да говорите с мис Уикъм?
— А, забелязал си колата й.
— Да, сър. Строго индивидуална е.
— Като притежателката си. Имам чувството, че с две-три благи думи бих могъл да постигна нещо за каузата на сближаването. Струва си да опитам, нали?
— Несъмнено, сър.
— В момент като този на човек не му се иска да остави непроверена възможност.
Вътрешността на крайпътния хан „Лисицата и гъските“ — не че има някакво значение — беше като вътрешността на всички крайпътни ханове. Тъмна, хладна, воняща на бира, сирене, кафе, туршия и здраво английско селячество. Влизайки, се озоваваш в уютно кътче с халби по стените, столовете и масите, ошарени тук-таме. На един от столовете до една от масите седеше Боби с чаша и бутилка сайдер пред нея.
— Божичко, Бърти! — опули се тя, когато й се изпречих с весел поздрав на уста. — Откъде изникна?
Обясних, че се връщам обратно в Бринкли с колата си.
— Внимавай някой да не ти я свие. Обзалагам се, че не си извадил ключовете.
— Не, но Джийвс е там. Отваря си очите на четири, би могло да се каже.
— О-о, водиш Джийвс? Мислех, че си е взел почивката.
— Беше така любезен да я отложи.
— Какъв феодал!
— Вярно. Когато му казах, че имам нужда да се облегна на него, той не се поколеба.
— Защо имаш нужда да се облегнеш на него?
Моментът за благата дума беше дошъл. Сниших глас до поверителен шепот, но когато тя ме попита дали нямам ларингит, се наложи да го повиша отново.
— Мислех си, че ще може да направи нещо.
— За какво?
— За теб и Кипър — започнах аз внимателно да опипвам почвата. Знаех, че ще трябва да избирам думите най-осторожно, защото с момичета горди и своенравни като Боби всяка стъпка е важна, особено пък ако имат и рижи коси. Ако те заподозрат, че говориш не по реда, се разгневяват, а гнева лесно може да я накара да се пресегне за бутилката със сайдер и да ме издумка с нея. Не казвам, че непременно би го направила, но такава вероятност трябваше да се вземе предвид. Тъй че аз пристъпих плахо, така да се каже, към точка първа.
— Ще започна с това, че Кипър ми предаде пълен свидетелски рапорт — или май трябва да кажа слушателски — на вашия малък разговор по телефона. Нищо чудно, ако си мислиш, че би било проява на по-добър вкус от негова страна да го беше запазил за лично ползване. Но трябва да си спомниш, че ние израстнахме заедно, а човек, естествено, споделя с онзи, с когото е израсъл. Както и да е, той си изля душата пред мен, и не трябваше да излива много, за да разбера, че е жегнат до краен предел. Кръвното му беше високо, очите му се въртяха, както се вика лудешки и имаше вид на човек, готов да прегърне смъртта.
Видях я, че потръпва с поглед, съсредоточен върху бутилката сайдер. Но дори и да го беше вдигнала и положила върху Устъровата тиква, нямаше да бъда по-зашеметен от думите, които пророниха устните й:
— Бедното агънце!