Бях поръчал джин с тоник. Една част от него вече беше разлята.
— Бедното агънце ли каза?
— Можеш да се обзаложиш, че казах бедното агънце, макар че „бедният гламчо“ би било по-добро описание. Представи си го само, да го вземе насериозно. Би трябвало да знае, че не го мисля.
Не успявах да схвана.
— Само си си приказвала?
— Е, пуснах малко пара. За бога, не е ли позволено на едно момиче да пуска по малко пара понякога? Не си и представях, че наистина може да се разстрои. Реджи приема нещата толкова буквално.
— Тогава да приемем ли, че богът на любовта е върнат на пиедестала, ухилен до уши?
— И още питаш.
— С други думи, вие още сте гаджета?
— Разбира се. Може и да съм мислела това, което казах тогава, но само за пет минути.
Поех дълбоко въздух и в следващия момент си пожелах да не го бях правил, защото едновременно с това бях отпил от моя джин с тоник.
— Знае ли Кипър това? — попитах, след като бях спрял да кашлям.
— Не още. Отивам да му го кажа.
Повдигнах един въпрос, по който особено желаех да получа уверение.
— Тогава нещата отиват натам — разминавам се със сватбения марш?
— Страхувам се, че да.
— Много добре. Както ти е угодно.
— Не искам да ме окошарят заради двубрачие.
— Да, мога да те разбера. И твоят избор за големия ден е Кипър. Не те обвинявам. Идеалният съпруг.
— Точно така мисля и аз. Страхотен е, нали?
— Колосален.
— Не бих се омъжила за друг, дори да ми свали звездите, Луната и спътника на Марс. Кажи ми, как изглеждаше като момче?
— О, като всички останали.
— Глупости!
— Освен, разбира се, това, че вадеше хора от горящи къщи и спасяваше деца изпод копитата на препускащи коне.
— Често ли правеше това?
— Почти всеки ден.
— Беше ли гордостта на училището?
— О, да.
— Не че е било кой знае какво училище, някакъв мъжки пансион, както ми-е разказвал.
— Условията при Обри Ъпджон бяха доста сурови. Не може да не запомниш кренвиршите в неделя.
— Знам това от Реджи. Казваше, че не били направени от доволни и щастливи прасета, а от прасета, издъхнали, за общо съжаление, от шап, глисти и туберкулоза.
— Да, това би било доста правдиво описание, струва ми се. Тръгваш ли? — попитах, защото тя беше станала.
— Не мога да чакам нито миг повече. Искам да се хвърля в обятията на Реджи. Ако не го видя скоро, ще умра.
— Знам как се чувстваш. Онзи тип в „Сватбената песен на чифликчията“ се чувствал по същия начин, ама го е казал с други думи. „Там-тарам, там-тарам, там-тарам, аз бързам натам“. По едно време често изпълнявах този номер по селските концерти, само дето като се стигнеше до „Защото това е моето сватбено утро“, трябваше да удължавам „у“-то около десет минути, а това беше жестоко изпитание за дробовете ми. Спомням си, че викарият веднъж ми каза…
Тук бях прекъснат, както често се случва, когато излагам идеите си относно „Сватбената песен на чифликчията“. Боби ме увери, че умира да чуе всичко това, но ще почака да го прочете в автобиографията ми. Излязохме заедно, аз я изпратих и се върнах при Джийвс, който бдеше над колата, ухилен като ряпа. Искам да кажа, аз бях ухилен като ряпа, не Джийвс. Най-доброто, което той може да направи в подобни случаи, е да придърпа устата си леко на една страна, обикновено лявата. Бях в невероятно разположение на духа, който се рееше в непознати висини. Не знам друго нещо, което действа така ободрително, както откритието, че все пак няма да бъдеш оженен.
— Извинявай, че те задържах, Джийвс — изхилих се аз. — Надявам се да не си се отегчил.
— О, не, сър, благодаря ви. Много ми беше добре с моя Спиноза.
— А?
— Екземпляр от „Етика“ на Спиноза, който бяхте така добър да ми дадете неотдавна.
— О, а-а, да, спомням си. Бива ли я?
— Извънредно, сър.
— Предполагам накрая ще се окаже, че икономът е голяма работа. Е, Джийвс, радвам се да ти съобщя, че всичко е под контрол.
— Наистина ли, сър?
— Да, пробива в спойката е овладян и сватбените камбанки са в готовност да запеят всеки момент. Тя е променила решението си.
— Varium et mutabile semper femina19, сър.
— He би трябвало да се изненадвам. А сега — въздъхнах, като се качвах в колата и посягах към кормилото, — ще ти разкажа историята за Уилбърт и каничката за сметана, и ако това не накара косата ти да настръхне, ще бъда безмерно изненадан.
12
Беше топла привечер, когато пристигнахме в Бринкли, и оставяйки колата в гаража, забелязах, че возилото на леля Далия беше там. Значи възрастната ми родственица отново е налице. Така си помислих и не грешах. Намерих я в будоара й с чаша чай и кифла. Поздрави ме с един от ония пронизителни ловджийски викове, които беше усвоила от ловното поле в дните, когато е била запален изтребител на британската лисица. Прозвуча като газова експлозия и премина през тялото ми от петите до върха на косата. Аз самият не съм ловувал, но знам, че половината от битката е спечелена, ако можеш да издаваш звуци като животно от джунглата, страдащо от стомашни киселини. Убеден съм, че леля Далия в младостта си е можела да изхвърли от седлата им колегите си от ловната дружинка с един-единствен рев, дори и през две ниви и една горичка.