— Много мъдро — възкликна леля Далия. — Той как го прие?
— Политна.
— Бая политане има в цялата тая история — въздъхнах аз. — Ако си спомняш, и ти беше политнал, когато си спомни за писмото до Боби.
— И още веднъж политнах, когато тя се пръкна внезапно, точно в момента на целувката с Филис.
Намусих се. Тая работа започваше да ми намирисва на нещо френско.
— Не е имало нужда да правиш това.
— Разбира се, че нямаше нужда, но исках да изглежда по-убедително пред Крийм.
— А, да. Като ще е гарга, да е рошава, така ли?
— Това беше идеята. Разбира се, нямаше да го направя, ако знаех, че Боби е променила решението си и иска нещата да са по старому. Но не знаех. Просто една от малките шегички на живота. Подобно нещо имаше в Томас Харди21.
Не знаех нищо за тоя Т. Харди, но разбирах намека му. Винаги става така в романите от деветнадесети век — някое момиче обикаля и повтаря: „Само ако знаех“.
— Ти не й ли обясни?
Той ме погледна съжалително.
— Опитвал ли си се някога да обясниш нещо на червенокосо момиче, което е по-бясно от мокра квачка?
Можех да приема това.
— И какво стана после?
— О, държа се като дама. Разговаряхме сърдечно за туй-онуй, докато Филис си отиде. Тогава се започна. Каза, че е препускала насам, изпълнена догоре с любов и жадуваща да се хвърли в обятията ми. И каква хубава изненада било да види, че в тия обятия се е настанила друга. И… О, и още много други подобни. Бедата е, че тя винаги е гледала накриво Филис, защото в Швейцария си мислеше, че сме прекалено мили един с друг. В това няма нищо, разбира се.
— Само добри приятели?
— Именно.
— Искате ли сега да знаете, какво мисля аз — намеси се леля Далия.
Но ние никога не разбрахме какво мисли тя, защото в този момент влезе Филис.
13
Съглеждайки девойката, открих, че разбирам защо Боби беше избухнала в такъв шумен протест, като ги е видяла преплетени с Кипър. Аз не съм, разбира се, романтично момиче, влюбено в редактор от „Търсдей ривю“, и никога не съм бил, но ако бях, знам, че щях да получа остър пристъп на мигрена, ако го хвана вкопчен в някоя толкова привлекателна, колкото заварената дъщеря на Обри Ъпджон. Защото макар и със съмнителен коефициент на интелигентност, тя беше бижу и половина. Очите й бяха значително по-сини от небето и носеше простичка лятна рокля, която по-скоро подчертаваше, отколкото криеше грациозните очертания на фигурата й, ако ме разбирате добре. Никак не е чудно, че като я е видял, Уилбърт Крийм е побързал да грабне томчето с поезия и да поеме заедно с нея най-прекия път до първата зелена морава.
— О, мисис Травърс — обърна се тя към леля Далия, — тъкмо говорих с татко по телефона.
Това моментално отклони мислите на старата ми родственица от аферата Кипър-Боби, която до момента се беше радвала на най-голямото й внимание. И нищо чудно. Раздаването на наградите на средното училище в Маркет Снодсбъри беше събитие, на което щяха да присъстват най-славните и сърцати люде в околността. А до него оставаха само два дни, така че тя трябва да е започвала да нервничи по отношение на продължилото отсъствие на важната клечка, определена да произнесе реч на младите мозъци върху идеалите и живота. Ако си член на борда на управителите в едно училище и си дал дума да осигуриш оратор за най-големия ден на годината, можеш да бъдеш извинен, че си малко нервен, когато сладкодумкото е духнал към столицата, без да каже кога ще се върне и ще се върне ли изобщо. Всичко, което знаеше, беше, че Ъпджон може да го е хванала отпускарската треска и да е решил да остане да кръстосва безцелно булевардите. А нищо не може така да опропасти едно тържество, както провалът с оратора. Та затова тя сега почервеня като майска роза и попита дали старият му ергенски син е споменал нещо за завръщане.
— Той си идва тази вечер. Надява се, че не сте се притеснили.
От устните на татковата ми сестра изхвърча един пръхтеж с калибъра на експлозия в склад за муниции.
— О, така ли? Е, имам една малка новинка за него. Ако иска да знае, притесних се. Какво го задържа толкова дълго в Лондон?
— Трябваше да се види с адвоката си по повод делото за клевета, което ще заведе срещу „Търсдей ривю“.
Често съм се питал на колко ли сантиметра подскочи Кипър от стола си при тези думи. Понякога ми се струва, че бяха двадесет и пет, друг път само двадесет. Но колкото и да бяха, едно е сигурно — той се изстреля от меката седалка, като световен шампион в дисциплината „Висок скок от седящ стоеж“.
21
Томас Харди (1840–1928) — англ. романист и поет, автор на „Тес от рода Д’Ърбървил“. Романите му са пропити с песимистично настроение, бел пр.