— Срещу „Търсдей ривю“? — изненада се леля Далия. — Това е твоето вестниче, нали, млади момко? С какво толкова са го разбъзикали?
— Става дума за тази книга, която татко написа за подготвителните училища. Той написа книга за подготвителните училища. Знаехте ли, че е написал книга за подготвителните училища?
— Съвсем нищичко. На мен никой нищо не ми казва.
— Е, той написа книга за подготвителните училища. В нея се говори за подготвителните училища.
— За подготвителните училища, така ли?
— Да, за подготвителните училища.
— Слава богу, че накрая изяснихме това. Знаех си, че ще стане, ако сме по-упорити. И…?
— И „Търсдей ривю“ написал нещо клеветническо за нея. Адвокатът на татко казва, че съдът трябва да се произнесе за поне пет хиляди лири в негова полза. Защото са го наклеветили. Така че през цялото това време беше в Лондон да се види с адвоката си. Но тази вечер се връща. Ще бъде тук за раздаването на наградите, а аз съм му напечатала и приготвила речта. А, ето го и моят безценен Попит — усмихна се Филис, когато до ушите ни долетя далечен лай. — Пита за вечерята си, сладкото малко ангелче. Добре, скъпичко. Мама иде — изчурулика тя и отлетя за милосърдното си дело.
Оттеглянето й беше последвано от кратка тишина.
— Не ме интересува какво ще кажете — изрече накрая леля Далия предизвикателно. — Умът не е всичко. Тя е едно сладко мило момиче. Обичам я като дъщеря и да върви по дяволите, който казва, че е слабоумна. Е-хей, ти — продължи тя, като видя, че Кипър се свлече отново в стола, опитвайки се не особено успешно, да си закачи обратно увисналата долна челюст. — Какво те гризе, млади момко?
Видях, че Кипър не е във форма за приказки и поех обясненията върху себе си.
— Възникна нещо много деликатно, стара ми родственице. Ти чу какво каза Ф. Милс, преди да отиде да се погрижи за Попит. Това е историята.
— Какво искаш да кажеш?
— Фактите са на разположение. Ъпджон написал това книжле, което, ако си спомняш, е за подготвителните училища. В него, както казва Кипър, се говорело, че времето, прекарано в тези заведения, било най-щастливото в живота ни. Шефът го дал на Кипър да напише рецензия. А той като си спомнил черните дни в Малвърн Хаус, Брамли-он-Сий, когато ние с него пасяхме маргаритки, обезглавил книжлето с един замах. Така ли, Кипър?
Той се напъна да проговори, ако на това изобщо му се вика говор — звуци като на бивол, който си вади крака от тинята.
— Хайде, стига — успя да изрече, — това си беше напълно законна критика. Не му цепих басма, разбира се…
— Ще бъде много интересно да се види тая басма, дето не си я цепил — каза леля Далия, — защото в нея трябва да е имало нещо, което изглежда ще коства на твоя собственик пет хубавички звънтящи хилядарки. Бърти, качвай се в колата и тичай до гарата на Маркет Снодсбъри, да видиш дали в павилиона няма да има брой от тазседмичния… Не, чакай, задръж. Това се отменя. Връщам се след секунда — и тя излезе, като ме остави в неведение относно намеренията си.
Намеренията на лелите не са лесна работа за предугаждане. Обърнах се към Кипър:
— Лоша работа.
По начина, по който се сгърчи, разбрах, че едва ли можеше да бъде по-лоша.
— Какво се случва, когато един редактор в седмичен вестник докара на шефовете си значителни загуби поради клевета?
За това имаше отговор.
— Изритват го и нещо повече… дяволски трудно се докопва до нова работа. Вече е в черния списък.
Разбирах. Тия важни птици със седмичните вестници си броят стотинките. Обичат всичко да тече към тях. А когато вместо това започва да изтича от тях в резултат на необмислената постъпка на някой елемент от персонала, на този елемент му се връща тъпкано. Мисля, че командата на Кипър се финансираше от някакъв управителен, съвет или синдикат, но управителните съвети и синдикатите са също толкова чувствителни към изръсването, колкото и индивидуалните собственици. Както Кипър посочи, те не само изхвърлят съгрешилия елемент като мокро коте, но и съобщават на другите управителни съвети и синдикати.
„Херинг? — чукват се по челото последните, когато Кипър отива да търси работа. — Не беше ли това хлапака, който измъкна залъка от устата на «Търсдей ривю»? Изхвърлете разбойника през прозореца, нека да видим как ще подскочи.“ Ако тази история с Ъпджон се разчуе, шансовете му за платена работа ще бъдат мършави, ако не и съвсем оскъдни. Може да минат години, преди всичко да се забрави и прости.
— Да продавам моливи в канавката, това май ще е най-доброто, за което да мечтая — простена Кипър и тъкмо беше заровил лице в шепите си, както правят хората, когато размишляват за бъдещето си, което малко нещо няма да е розово, ето че вратата се отвори и се появи не както очаквах леля Далия, а Боби.