— Взела съм друга книга — обясни тя. — Исках онази… Тогава погледът й падна на Кипър и крайниците й се вцепениха. Също като жената на Лот, която, както сигурно знаете, направила каквото не трябва и видяла всичките тия неприятности с градовете, та затова се превърнала в солен стълб. Макар че никога не съм разбирал каква точно е идеята. На солта, имам предвид. Някак много странно звучи, и съвсем не каквото очакваш.
— О — изрече тя надменно, като че ли дори и един поглед към престъпническите кръгове, в лицето на Кипър, би бил оскърбителен за нея. Щом тя проговори, от гърдите му се откърти глух стон и той повдигна пепелявосивото си лице. При гледката на това пепелявосиво лице надменността у Роберта Уикъм направи едно „пуф“ и изчезна, за да отстъпи място на старата любов, състрадание, женска нежност и всичките му там работи. Тя се метна към него като женски леопард, намерил загубеното си отроче.
— Реджи! О, Реджи! Реджи, любими, какво ти е? — проплака тя, като цялото й поведение претърпяваше ярко изразена промяна към по-добро.
Накратко, нещастието му стопи сърцето й, както често се случва при женския пол. Поетите доста са го коментирали. Сигурно знаете онзи, който е казал: „О, ти жена, във час спокоен, тарам-та-там та-там-та зноен, когато там-та там-та чело, и там-тарам-та там-та смело.“
Тя се извърна към мен с животинско ръмжене.
— Какво си направил с бедното агънце? — като с това получих и един от най-свирепите погледи, мятани това лято в централните графства. И тъкмо свърших с обясненията, че не аз, а Съдбата или Провидението е помрачило светлика в живота на бедното агънце, когато леля Далия се върна. Носеше парче вестник.
— Права бях — поясни тя. — Знаех си, че първата работа на Ъпджон ще бъде да се абонира за получаването на изрезки от някоя справочна агенция. Намерих това на масата в хола. Това е рецензията ти за книжката му, млади момко, и като й хвърлих едно око, не се изненадвам, че той е малко разстроен. Ще ви я прочета.
Както можеше да се очаква и предвиди, това, което беше написал Кипър, звучеше доста язвително и според моето мнение, спадаше в класата на студените душове. Всяка една дума ми достави огромно удоволствие. Завършваше по следния начин:
„Обри Ъпджон можеше да добие друга представа за подготвителните училища, ако беше заточен в управлявания от него мъжки пансион в Малвърн Хаус, Брамли-он-Сий, каквото нещастие сме имали ние. Не сме забравили кренвиршите в неделя, които бяха направени не от доволни и щастливи прасета, а от прасета, издъхнали за общо съжаление от шап, глисти и туберкулоза.“
До момента, до който този пасаж се отрони от устните на старата ми роднина, Кипър беше седял с подпрени една в друга ръце, поклащайки глава от време на време в смисъл „Хаплива, да, но съвършено законна критика“. Като чу, обаче, този пасаж, той направи още един от своите високи скокове от седящ стоеж, подобрявайки всичките си рекорди с десетина сантиметра. Хрумна ми, само така между другото, че ако всичките му източници на доходи се провалят, той би имал обещаващо бъдеще на акробат.
— Но аз никога не съм писал това — зяпна той.
— Да, но е тук, черно на бяло.
— Но, моля, това е клевета!
— Така изглежда смятат също Ъпджон и неговият правен орел. И да си призная, звучи ми като да струва пет доста хубавки хилядарки.
— Дай да погледна — ахна Кипър. — Нищо не разбирам. Не, една секунда, скъпа. Не сега. По-късно. Искам да се концентрирам — каза той, защото Боби му се беше овесила на врата и се притискаше до него като бръшлян о стар градински зид.
— Реджи! — изрида тя — да, точно това е думата. — Аз бях!
— А?
— Това, което мисис Травърс току-що прочете. Спомняш ли си, че ми показа коректурата докато обядвахме онзи ден и ме помоли да я оставя в редакцията, защото закъсняваше за някаква среща по голф. Прочетох я отново, щом ти тръгна и видях, че си изпуснал онова за кренвиршите. Случайно, така си помислих. А ми се струваше така ужасно смешно и умно, че… Е, вмъкнах го накрая. Стори ми се чудно за финал.
14
За няколко секунди се възцари тишина, нарушена само от едно лелино „Боже, пази патките!“. Кипър стоеше и мигаше, както съм го виждал по боксовите турнири, в които обичаше да участва, в момент на получаване на някой хитър удар по нежни места, като например върха на носа. Не мога да кажа дали му се е искало да хване врата на Боби с две ръце и да го извие на спирала. Но дори и да е било така, това беше само една мимолетна мечта, която избледня и любовта светкавично взе връх. Тя го беше нарекла агънце и сега той проговори с цялата нежност, с която са известни агънцата.