— Исках да те питам — продължи Уилбърт, — мислиш ли, че трябва да информирам мисис Травърс?
Цигарата, която пушех за щастие беше от типа, който те прави безгрижен, затова аз безгрижно — или почти безгрижно, успях да отговоря:
— О, не бих го направил.
— Защо не?
— Може да я разстрои.
— Мислиш я за крехко цвете?
— О, изключително. Външността й е малко грубовата, разбира се, но по това не може да се съди. Не, ако бях на твое място, бих почакал. Може пък да се окаже, че каничката е някъде, където си я сложил, но си забравил, че си я сложил. Искам да кажа, че човек често слага нещо някъде и си мисли, че го е сложил на друго място, а после открива, че не го е сложил на другото място, а на първото място. Не знам дали ме разбра?
— Не, не те разбрах.
— Исках да кажа да изчакаш малко и тя вероятно ще се намери.
— Мислиш, че ще се върне?
— Да.
— Като пощенски гълъб?
— Точно това е идеята.
— О? — каза Уилбърт и се обърна да поздрави Боби и Ъпджон, които тъкмо пристигаха на кея до навеса за лодки. Намирах маниера му за доста необичаен, особено това последно „О?“, но все пак бях доволен, че в главата му не витае подозрението, че аз съм взел проклетото нещо. Много лесно можеше да му хрумне идеята, че чичо Том е съжалил за своето безценно съкровище и ме е наел тайно да го възстановя. Това, струва ми се, е нещо, което колекционерите често правят. Както и да е, все пак бях много разтревожен и си записах в главата да кажа на Роди да използва първия удобен момент и тайничко да пъхне предмета обратно сред притежанията на Уилбърт.
Сега вече се обърнах натам, където стояха Боби и Ъпджон. И макар и с висок дух и сърце, готово за всякакви жертви, не можех да се отърва от чувството, което понякога имате, като че ли сте глътнали двойна порция пеперуди. Емоциите ми бяха подобни на онзи път, когато беше първото ми изпълнение на „Сватбената песен на чифликчията“. Пред публика, имам предвид, защото много преди това съм си я пял в банята.
— Здравей, Боби — казах аз.
— Здравей, Бърти — каза тя.
— Здравей, Ъпджон — казах аз.
Правилният отговор тук трябваше да бъде „Здравей, Устър“, но той изруга както той си знае и издаде звук на вълк, чийто палец се е хванал в капан. Стори ми се малко нервен, като че ли искаше да е някъде другаде.
А Боби беше оживена като момиченце.
— Разказах на мистър Ъпджон за оная голяма риба, която видяхме в езерото вчера, Бърти.
— А, да, голямата риба.
— Беше истински змей, нали?
— Да, много добре сложена.
— Доведох го да му я покажа.
— Много правилно. Ще ти хареса голямата риба, Ъпджон.
Бях съвършено прав като предположих, че е нервен. Отново изпълни вълчата си интерпретация.
— Изобщо няма да ми хареса — изръмжа той сприхаво, и това май е най-подходящият израз, който може да опише говора му. — Абсолютно неудобно ми е да се отдалечавам от къщата по това време. Очаквам телефонен разговор с адвоката си.
— О, телефонните разговори с адвокати не са нещо, за което си струва да се безпокоиш — рекох сърдечно. — Тия правни клечки никога не казват нещо съществено. Само тра-ла-ла. Никога няма да си простиш, че си изпуснал голямата риба. Какво каза, Ъпджон? — най-любезно спрях, защото той беше проговорил.
— Казах, мистър Устър, че вие двамата с мис Уикъм полагате усилия въз основа на странното заблуждение, че аз се интересувам от риби, големи или малки. Не трябвате изобщо да напускам къщата. И незабавно се връщам там.
— О, не още — извиках аз.
— Изчакайте за голямата риба — подкрепи ме Боби.
— Трябва да се появи всеки момент — додадох аз.
— Ей-сегичка — допълни Боби.
Погледите ни се срещнаха и в очите й прочетох посланието, което се опитваше да ми изпрати — а именно, че времето за действие е настъпило.
Има приливи в делата на човека, които в благоприятния момент водят към успеха. Не съм го казал аз. Джийвс беше. Тя се наведе над водата и пламенно посочи с пръст.