— Глупости. Сигурно го е правил цял живот. Обзалагам се, че е отмъквал неща още като малко момче.
— Само бисквити.
— Моля?
— Или сладкиши, ако предпочитате. Казваше ми, че понякога е свивал някой и друг в дните, когато е бил още зелен.
— Ето, нали го казвах. Започваш с бисквити и свършваш със сребърни канички. Това е животът — обобщи тя и отиде на поста си. А аз останах да се самобичувам затова, че съм забравил да кажа нещо за снизхождението. Такова от нейна страна нямаше, и смея да кажа, че го знаете, а би могло да свърши някаква работа.
Още размишлявах върху този си пропуск и се питах какво трябва да се направи, когато влязоха леля Далия и Боби, които приличаха на млада женска и по-стара женска, които са на върха на щастието.
— Роберта ми каза, че накарала Ъпджон да оттегли делото за клевета — каза леля Далия. — Не бих могла да бъда по-доволна, но да се пукна, ако разбирам как го е направила.
— О, само се обърнах към по-добрата му половинка — Боби ми отправи един от нейните многозначителни погледи. Получих съобщението. Прародител ката ми, ме предупреждаваше тя, не трябва да научи, че целта е постигната като е била поставена на карта утрешната реч на Ъпджон пред младите мозъци от средното училище в Маркет Снодсбъри. — Обясних му, че снизхождението… Какво ти става, Бърти?
— Нищо. Просто се стреснах.
— За какво ще се стряскаш?
— Мисля, че Бринкли Корт го очаква един голям стрес след около час. Снизхождение ли спомена?
— Да.
— Не мога да повярвам.
— И в случай, че не знаеш, то е божи дар и украсява главата на монарха повече от короната му. Отидох в „Бикът и букът“ и изтъкнах това пред Ъпджон. Той ме разбра и сега всичко е наред.
Изсмях се хрипкаво.
— Не — отговорих на запитването на леля Далия, — не съм си глътнал случайно сливиците, просто се смея хрипкаво. Има нещо иронично в това, че това пиленце тук казва, че всичко е наред и то в момент, когато катастрофата чука на вратата ни. Имам за вас една история, която, ще се съгласите, спада към класата на онези с уплашените таралежи — допълних и без повече предварителни разяснения, изнесох фактите.
Предварително очаквах историята да ги разтърси из основи, както и стана. Леля Далия се олюля като някоя леля, която е била ударена зад ухото с тъп предмет, а Боби политна като червенокосо момиче, натоварено като магаре.
— Виждате какво е положението — продължих. Не исках да сипвам повече сол в раните, но чувствах, че трябва да бъдат абсолютно наясно. — Глосъп ще се върне от почивния си следобед, за да намери величието на закона надвиснало над него и съоръжено с белезници. Едва ли можем да очакваме от него да приеме наказателна присъда без да възроптае, така че първата му работа ще бъде да установи невинността си, като разкрие всичко. „Вярно — ще каже той, — наистина свих тази отвратителна кравоподобна каничка за сметана, но само защото мислех, че Уилбърт я е свил и трябва да я върна в хранилището“. И ще обясни положението си в къщата — всичко това, забележете, в присъствието на мама Крийм. И какво ще последва? Сержантът освобождава ръцете му от оковите, а мама Крийм пита може ли да използва телефона за момент, защото иска да проведе разговор със съпруга си. Татко Крийм слуша внимателно нейния разказ и когато чичо Том го навести по-късно, го намира със скръстени ръце и застрашителна гримаса. „Травърс — реве той, — край на сделката“. „Край?“ — потреперва чичо Том. „Край — казва Крийм. — О, ти, лицемерни кучи сине. Аз не правя бизнес с типове, чиито съпруги водят психо-доктори да наблюдават сина ми“. Е, какво ще кажете на това? Точно така ме попита, между другото, и мама Крийм преди малко.
Леля Далия се беше свлякла в един стол и започваше да става лилава. Силните емоции винаги така й се отразяват.
— Струва ми се, единственото нещо, което ни остава — казах аз, — е да се оставим в ръцете на някоя по-могъща сила.
— Прав си — отвърна роднината ми, като отпусна чело.
— Иди да доведеш Джийвс, Роберта. А ти, Бърти, се качвай в оная твоя кола и претръскай околността за Глосъп. Може да имаш шанс да го отклониш. Действай, действай, да се хващаме на работа. Какво още зяпаш?
Аз не зяпах. Само си мислех, че начинанието беше нещо от типа на търсене на игла в купа сено. Човек не може да намери един психо-спец в свободния му следобед само като си кара с колата из Уорсестършър. Трябват му хрътки и кърпички, които да им пъха в носа, и всичките тия професионални трикове. Е, какво да се прави.
— Добре — казах. — Цял съм в готовност.
21
И, разбира се, както си знаех отначалото, беше пълен провал. Обикалях около час, а после, подсетен от едно чувство на празнота под диафрагмата, че вечерният час наближава, обърнах към къщи.