Езерото в Бринкли се наричаше езеро, но когато се анализират всички данни, се вижда, че е по-скоро водоем в младенческа възраст. Достатъчно голям обаче да шляпаш из него с плоскодънна лодка и затова за тези, които обичаха да се возят, беше направен навес за лодки с малък кей. И точно там, с въдица в ръка, седеше Боби, така че ми трябваше само секунда да дам газ и да се намеря на педя от врата й.
— Е-хо! — казах аз.
— Два пъти е-хо от мене — отвърна тя. — О, Бърти, здравей? Ти тука?
— Точно така. Ако можеш да ми отделиш една секунда от безценното си време, малка ми Роберта…
— Половин секунда, май че клъвна. Не, фалшива тревога. Какво казваше?
— Казвах…
— О, между другото, чух се тази сутрин с мама.
— А аз се чух с нея вчера сутринта.
— Да, очаквах това. Видя ли онова нещо в „Таймс“?
— Не ми беше нужна лупа за това.
— Изненада се за момент, нали?
— За няколко момента.
— Добре де, ще ти разкажа всичко. Тази идея ме осени изведнъж.
— Искаш да кажеш, че ти си подхвърлила съобщението във вестника?
— Разбира се.
— Защо? — зададох въпроса право в очи, така както обичам да правя.
Мислех си, че тука съм я хванал натясно, но не.
— Разчиствах пътя за Реджи.
Разтърках челото си, което гореше.
— Нещо май се е случило с иначе острия ми слух — казах аз. — Стори ми се, че каза нещо като „Разчиствах пътя за Реджи“.
— Точно това казах. Проправях му пътека. Настройване на мама на негова вълна.
Отново разтърках горящото си чело.
— Сега май каза „Настройване на мама на негова вълна“.
— Точно така. Съвсем ясно е. Но за теб ще го изрека с прости изречения. Обичам Реджи. Реджи ме обича.
Изреченията може и да бяха прости, но не и за мен.
— Реджи чий?
— Реджи Херинг.
Бях потресен.
— Искаш да кажеш стария Кипър.
— Бих искала да не го наричаш Кипър.
— Винаги съм го наричал Кипър. Дявол да го вземе — казах аз с умиление, — ако някой тип се появи в частно училище на южния бряг на Англия с име като Херинг, какво друго очакваш да му викат съучениците му? Но как така ти го обичаш и той те обича? Та вие не се познавате.
— Разбира се, че се познаваме. Бяхме в един хотел в Швейцария миналата Коледа. Учих го да кара ски — каза тя с премрежен поглед в двете си очи-звезди. — Никога няма да забравя деня, когато му помогнах да се размотае, след като се беше хвърлил от пистата за начинаещи. И двата му крака се бяха преметнали зад врата. Мисля, че тогава ме осени любовта. Сърцето ми се разтопи, докато го намествах.
— Не се ли смя?
— Разбира се, че не съм се смяла. Изгарях цялата от съчувствие и разбиране.
За пръв път нещата ми зазвучаха правдоподобно. Боби е майтапчийка и веднага си спомних за нейната реакция, когато веднъж в градината на Скелдингс настъпих зъбците на греблото и дръжката скочи и ме хлопна по върха на носа. Тази дръжка ще си остане сред най-ценните ми сувенири. Тогава точно тази млада дама получи конвулсии от смях. И ако наистина се беше сдържала да не се разкикоти от вида на Реджиналд Херинг с два крака, преметнати зад врата, то тук наистина трябва да играят дълбоки чувства.
— Е, добре — казах аз. — Приемам, че така стоят нещата. Но щом това е така, защо тогава ти тръбиш, ако това е точният израз, на цял свят, че си сгодена за мен?
— Казах ти. Исках да настроя мама.
— Което ми звучеше повече като бълнуване на болник.
— Не виждаш тънката стратегия.
— Не бих могъл от моята позиция.
— Е, ти знаеш какво мисли мама за теб.
— Малко е резервирана.
— Тя настръхва, като й спомена твоето име. Мислех си, че ако знае, че ще се женя за теб и след това разбере, че няма, ще бъде толкова благодарна на спасителното отърваване, че ще е готова да приеме за зет всеки, дори и някой като Реджи, който, макар и мъж за чудо и приказ, не е записан в „Дебрет“6 и съвсем не е фрашкан с пари. Съпругът ми, според мама, трябва да бъде състоятелен милионер или херцог с голяма рента. Сега разбираш ли?
— О, да, много добре разбирам. Правиш това, което прави и Джийвс. Изучаваш психологията на индивида. Мислиш ли, че ще има ефект?
— Няма начин. Нека да погледнем обратния случай. Представи си, че твоята леля Далия прочете една сутрин във вестника, че ти ще бъдеш разстрелян на разсъмване.
— Не би могло. Никога не ставам толкова рано.
— Но представи си, че го прочете. Доста ще се притесни, нали?