— Точно затова искам да предприема акция за спасяване на Огдън. Ако и в бъдеще я кара както досега, ще се превърне във втори Джими Крокър.
— Позволете ми да не се съглася — Джими е десет класи над противното хлапе.
— От един дол дренки са.
— Ама вие май му имате зъб на Джим — учудено констатира Джери. — Каква е причината?
Ан прехапа устни, сетне промърмори:
— Не го одобрявам по принцип. Хора като него не ми допадат… Радвам се, че се споразумяхме, Джери. Знаех си, че мога да разчитам на теб. Но не мисли, че ще рискуваш залудо. Чичо Питър ще те възнагради за услугата. Парите ще ти стигнат да създадеш възстановителния център, за който все говориш. После ще се ожениш за Маги и ще живеете щастливо до края на дните си.
— Уха! И шефът ли участва в заговора?
— Още не, но ще побързам да го уведомя. Тихо, някой идва.
Господин Пет колебливо пристъпи в залата. Все още изглеждаше разтревожен.
— Добро утро, Мичъл. Ан, радвам се, че те открих. Леля ти е решила да заминем за Англия. Искам да ни придружиш.
— За какво съм ти? Едва ли очакваш да ти помагам при преговорите с Джими Крокър.
— Не, не. Държа да ни правиш компания по време на пътуването и да държиш настрана Огдън. Само ти умееш да се справяш с него. Не знам как го правиш, но в твое присъствие той коренно се променя, става нов човек.
Ан крадешком погледна към Джери, който окуражаващо й се усмихна. Очевидно очакваше от нея да изпълни обещанието си и да посвети чичото в гениалния си план.
— Имаш ли нещо против за минутка да ни оставиш насаме, Джери? — Тя подкупващо му се усмихна. — Трябва да споделя нещо с чичо Питър.
— Разбира се, разбира се. Веднага изчезвам.
Щом вратата се затвори, Ан се обърна към възрастния джентълмен:
— Искаш ли Огдън коренно да се промени?
— Де да можеше! — въздъхна той.
— Напоследък ти създава големи ядове, нали? — съчувствено промълви младата жена.
— Така си е. — Последва нова въздишка.
— В такъв случай ще осъществя плана си — делово заяви тя. — Страхувам се да не се възпротивиш. Но щом одобряваш намеренията ми, ще действам.
Господин Пет се сепна и се втренчи в нея. Тонът й и изражението й го накараха да изтръпне. Очите й войнствено проблеснаха, а под лъчите на слънцето червеникавата й коса — сигурен признак за неуравновесен характер — изглеждаше като пламтящ ореол. Въздухът натежа от предчувствието за приближаваща се буря.
Господин Пет, който почти винаги беше в състояние на душевен смут, усещаше опасността с всеки свой нерв. Докато се взираше в Ан, неусетно се върна в детството си и сякаш се превърна в момче, подстрекавано към безразсъдни щуротии от своя кумир Хамънд Честър. В детството на всеки от нас съществува една забележителна личност — някой млад Наполеон с желязна воля, чиито желания са закон и подчинявайки се на тях, нашето благоразумие подвива опашка и ни изоставя.
За господин Пет бащата на Ан бе този Наполеон. Беше упражнявал власт над него във възраст, когато съзнанието е като мека глина в ръцете на умел скулптор. Вярно е, че макар времето да замъглява спомените от детството, навиците от този период завинаги са се запечатали в подсъзнанието ни и всяка емоционална криза ги изтласква на повърхността, както хвърленият експлозив изтласква рибите, притаили се на дъното. Сега Питър Пет сякаш отново бе лице в лице с младия Хамънд Честър и беше неудържимо тласкан към участие в деяние, което изобщо не одобряваше, но при все това му бе съдено да осъществи. Наблюдаваше Ан както пленник наблюдава бомба с включен часовников механизъм, очаквайки експлозията и осъзнавайки своята безпомощност. Тя беше дъщеря на Хамънд Честър и говореше досущ като него. Беше достойна заместничка на баща си и положително подготвяше някакъв безумен и опасен план.
— Вече разговарях с Джери — започна младата жена. — Ще ми помогне да отведем Огдън при онзи човек, който лекува кучета. Нашето момче ще остане там, докато настъпи промяна във физическото му състояние и в поведението му. Идеята си я бива, нали?
Господин Пет пребледня. Действителността беше много по-страшна от най-смелите му предположения.
— Ама… Ан… — едва успя да изрече с глас, напомнящ на приглушено блеене. Цялото му същество беше парализирано от смразяващ ужас. Предложението й прехвърляше границата на страховете му. Потресаващо бе, че макар да не одобряваше безумния й, противозаконен план, в края на краищата щеше да го подкрепи, а още по-шокиращо беше чувството за одобрение, загнездило се дълбоко в съзнанието му и не смеещо да излезе на повърхността.
— Разбира се, Джери е готов да ни помогне съвсем безвъзмездно — продължи младата жена, — но му обещах да го възнаградиш за труда. По-късно ще се споразумеете за размера на сумата.