— Така ли мислиш?
— Сигурен съм, сър.
— Наблюдавал ли си някога бейзболен мач?
— Не съм имал удоволствието, сър.
— В такъв случай, Бил — заяви господин Крокър, който във възбудата си отново бе възприел лошия навик от първите си дни в Лондон, — все едно не си живял! Гледай внимателно, ще ти покажа нещо.
Напълно беше забравил за необходимостта да спазва условностите и да се държи на висотата на общественото си положение. Очите му налудничаво блестяха, пръхтеше като буен кон. Сграбчи иконома за ръкава и го придърпа към масата, сетне енергично се залови да подрежда върху покривката вилици, лъжици, чаши и дори храната от чинията си.
— Бейлис!
— Какво обичате, сър?
— Наблюдавай ме! — заяви господин Крокър с вид на върховен жрец, който възнамерява да посвети начинаещ в тайните на вярата. Извади от кошничката парче хляб и започна лекцията си: — Това е мястото на батъра. Тази лъжица е първата база. Чашата обозначава втората, а парчето шунка третата. Ето го и вътрешното очертание на игрището. Бучките захар са инфилдърите и аутфилдърите. Кетчърът е зад него, а зад кетчъра застава реферът.
— Доколкото разбирам, под „рефер“ разбирате „спортен арбитър“, сър.
— Викай му както искаш. Там, дето съм капнал от мармалада, е позицията на питчъра, ето че и той замахва. Наблюдавай внимателно. Побързай, Майк, давай! Страхотен удар! Батърът поема и хуква към първа база. Аутфилдърът — ей тази бучка захар — пропуска. Ама че тъпак! Батърът достига до втора база. Ще се докопа ли до трета? Не, връщай се! Невъзможно е! Играй предпазливо, приятел. Ред е на втория батър… Бил, гледай какво ще се случи. Това се казва интересна игра, драги. Запомни го от мен, Бил, няма по-вълнуващ спорт от бейзбола!
Тъй като беше изчерпал голяма част от енергията си по време на разпалените обяснения, господин Крокър се стовари на стола и разкваси устни със студено кафе.
— Наистина играта е интересна — почтително отбеляза икономът. — Но след като обяснихте правилата, се досетих, че ми е позната, макар и под друго название. Много е популярна в нашата страна.
Господарят му скочи на крака:
— Не думай! Тук съм от пет години, а да не го знам. Кога е следващият мач?
— В Англия този спорт се нарича „раундърс“, сър. Практикуват го най-вече децата, като използват топка и ракета. Никога не съм предполагал, че е възможно да допадне и на възрастните.
Очите на Бингли Крокър се изцъклиха от изумление.
— Деца ли? — едва чуто прошепна той. — Използват ракети за тенис, така ли?
— Точно така, сър.
Господин Крокър се вцепени, сякаш беше поразен от мълния. От пет години живееше в Англия, но едва сега осъзнаваше, че е самотен като извънземно същество. По волята на съдбата се бе озовал в страна, където наричаха бейзбола „раундърс“ и вместо бухалка използваха ракета за тенис. Никога досега не се беше чувствал толкова изоставен и безпомощен.
Облегна се на стола и се втренчи в стената. Внезапно тя като че изчезна — пред погледа му се простираше затревено игрище, в центъра на което човек в сив спортен екип тъкмо подхващаше танца на Саломе. Наблизо стоеше друг играч, вдигнал яка бухалка, и подозрително наблюдаваше танцьора. Зад човека с бухалката се бяха привели в очаквателни пози двама типа с бели маски. Дървените скамейки на игрището бяха заети от зрители, които бяха захвърлили саката си и възбудено крещяха.
От гърдите на Бингли Крокър се изтръгна звук, наподобяващ на ридание, който разтърси тялото му. Бейлис разтревожено го изгледа. Сигурен бе, че работодателят му е болен. От терзанията на Бингли Крокър би се възползвал всеки проповедник, за да втълпи на скептично настроените си енориаши, че да си богат не винаги означава да си щастлив. А пък поетът е обобщил състоянието му в следния стих:
Господин Крокър никога не беше живял в колиба със сламен покрив, нито бе имал толкова интимни отношения с птиците, обитаващи родината му, но ако вместо „колиба“ поетът бе написал „клуб“ и вместо „птици“ — „членове“, приликата между литературния герой и Бингли Крокър щеше да бъде поразителна.
Преди да се ожени за втори път, той си изкарваше прехраната като актьор — играеше всякакви второстепенни роли, за да свърже двата края. Вечно беше безпаричен, но за сметка на това имаше благ характер и син на двайсет и една. В продължение на четирийсет и пет години тънеше в мизерия и приятно се изненадваше всеки път, когато му оставаха пари за храна. После съдбата го изпрати на борда на един презокеански параход, където той се запозна с вдовицата на Г. Г. ван Брънт — единствена наследница на огромното богатство на финансовия магнат. Бог знае с какво успя да привлече вниманието на заможната дама, но е всеизвестно, че Амур е голям шегобиец и ексцентрик. За предпочитане е да не разследваме причините, а да гледаме резултата. Любовта между актьора и вдовицата пламна и достигна апогея си в течение на десет дни — времето, за което един по-малък параход изминава разстоянието между Ливърпул и Ню Йорк. Господин Крокър беше на борда заедно с театрална трупа, чиято постановка се бе провалила в Лондон. Госпожа ван Брънт бе избрала този параход, защото й бяха казали, че по-малките плавателни съдове са по-безопасни за пътуване. Двамата започнаха пътуването като непознати и го завършиха като годеници — дори на Бингли да му бе хрумнало да се възпротиви срещу нарушаването на ергенското му блаженство, бързо беше осъзнал, че усилията му ще бъдат обречени на неуспех, тъй като ограниченото пространство на борда подпомагаше и без това изумителното упорство на бъдещата му съпруга.