— Забелязвам, че не се е променил. Все същият чаровник е — процеди Юджиния.
— Не съм дошла тук, за да обсъждаме Огдън — заяви гостенката.
Госпожа Крокър повдигна вежди. Правеше го по-изискано дори от госпожа Ланърс, от която бе възприела този маниер:
— Ще благоволиш ли да ме информираш за целта на посещението си?
— Възнамерявам да си поговорим за заварения ти син Джими Крокър.
Само изключителното самообладание спаси Юджиния от унижението да захвърли маската на безразличието и да покаже колко е изненадана. Грациозно махна с ръка в умело подражание на херцогинята на Аксминстър (която бе ненадмината в ръкомахането), за да покаже, че цялата е слух.
— За заварения ти син Джеймс Крокър — повтори Неста Пет. — Как го наричат в нюйоркските вестници, Питър?
Човекът-опосум се съживи. Дотолкова бе успял да стане незабележим, че когато го призоваха да се включи в разговора, сякаш труп изскочи от гроба като човече на пружина. Подчинявайки се на своята господарка, отмести надгробния камък и предпазливо надникна навън.
— Разюздания Джим — промърмори едва чуто.
— Ама че нахалство! — възкликна госпожа Крокър.
Макар да се чувстваше като в небрано лозе, Питър Пет се усмихна на забележката й и отбеляза:
— Едва ли ще се стреснат от…
— Питър! — сряза го съпругата му.
Той отново се превъплъти в ролята на скъпия покойник.
— Защо нюйоркските вестници се интересуват от Джеймс? — попита Юджиния.
— Обясни, Питър.
Господин Пет с нежелание надникна изпод мъртвешкия саван. Напразни останаха надеждите му, че Неста ще води разговора.
— Не само се интересуват, ами той е в центъра на новините.
— Защо?
— Когато най-обикновен американски младеж, който дори е работил като журналист, внезапно замине за Англия, за да дружи с херцози и графове и да играе на карти с краля, интересът към него е напълно оправдан.
Изражението на госпожа Крокър стана по-благосклонно.
— Разбира се, това е самата истина. Невъзможно е да попречим на репортерите да си пъхат носа в живота ни. Значи във вестниците се споменава за подвизите на Джеймс сред английската аристокрация.
— „Подвизи“ е най-точното определение — съгласи се господин Пет.
— Трябва да предприемем нещо — намеси се съпругата му, а той побърза да я подкрепи:
— Неста ще се поболее, ако продължават да пишат за младежа.
Юджиния отново повдигна вежди, но с усилие сдържа усмивката си на задоволство:
— Не предполагах, че си толкова завистлива, Неста…
Сестра й гневно се изсмя, звукът напомняше изстрел.
— Ще се поболея от позора.
— Позор ли?
— Как другояче да го нарека, Юджиния? Няма ли да се засрамиш, ако в неделния вестник се натъкнеш на обширна статия, в която се описва как племенникът ти се е напил по време на конните състезания и се е сбил с букмейкъра, как е провалил политическо събрание и как е бил осъден, задето е оттеглил предложението си за брак с някаква барманка?
Госпожа Крокър привидно запази спокойствие, но всъщност беше потресена. Епизодите, за които сестра й намекваше, принадлежаха към миналото, но очевидно им бе съдено да възкръсват на страниците на неделните вестници. В този миг тя твърдо се зарече хубавичко да си поговори с Джеймс и веднъж завинаги да го накара да се откаже от лошите си навици.
— Не стига, че младежът ни прави за смях — продължи госпожа Пет, — ами Бог знае как репортерите са открили, че съм негова леля. Преди две седмици публикуваха моя снимка редом с поредната статия за подвизите му. Нищо чудно това да им стане навик. Ето защо съм тук. Изстъпленията на младежа трябва да бъдат прекратени. Единственият начин е да го отведем от Лондон, където сте го оставили да си разиграва коня. Питър любезно се съгласи да го назначи в кантората си. Мисля, че жестът му е изключително безкористен, защото засега младежът не умее нищо и ще мине много време, докато усвои тънкостите на професията. Ала не виждаме друг изход. Посетихме те, за да те помолим да ни разрешиш да отведем Джеймс Крокър обратно в Америка и да го предпазим от неприятностите, като му дадем възможност да упражнява почтена професия. Какъв е отговорът ти?
Юджиния отново повдигна вежди:
— Какво очакваш да отговоря? Предложението ти е абсурдно.
— Да разбирам ли, че отказваш?
— Отказвам!
— Мисля, че постъпваш неразумно.
— Нима?
Господин Пет се сви на стола си. Чувстваше се като кротък и миролюбив посетител на бар в Дивия запад, който наблюдава как двама каубои посягат към оръжията си. Дамите напълно бяха забравили за съществуването му. Погледите им сякаш бяха остри шпаги, с които се дуелираха. След няколко безкрайни минути госпожа Крокър се изсмя и промълви: