— Удивително!
Сестра й не беше в настроение за префърцунени английски фрази.
— Много добре знаеш — заговори разпалено, — че ако остане тук, Джеймс Крокър ще се провали. В негово име, ако не заради мен…
Юджиния отново се изсмя… всъщност подигравателно се изкиска, с което успя да вдигне кръвното на Неста Пет:
— Не говори глупости! Щял да се провали — как ли пък не! Вярно е, че преди години, когато беше по-млад и не познаваше условностите на лондонското висше общество, Джеймс беше малко необуздан, ала младежките му простъпки вече са в миналото. Известно му е… — Тя замълча, сякаш събираше сили да нанесе последния удар, — че всеки момент баща му може да бъде предложен за благородническа титла…
Думите й оказаха желаното въздействие. Поразената Неста едва чуто промълви:
— Какво?
Госпожа Крокър прикри с ръка прозявката си, при което великолепните й пръстени проблеснаха:
— О, нима си изненадана? Всъщност не се учудвам, че не знаеш новината, след като живееш на края на света. Почти сигурно е, че съпругът ми ще бъде включен в списъка на хората, които ще бъдат удостоени с височайшата чест. Естествено Джеймс е наясно, че трябва да се държи подобаващо и да не си позволява волности. Скъпото ми момче! Първоначално беше попаднал в неподходяща среда, ала сега най-добрият му приятел е лорд Пърси Уипъл — син на един от най-влиятелните аристократи в кралството, който е и близък с премиера.
Госпожа Пет беше смазана от пороя от титли, но се окопити достатъчно, за да отвърне подобаващо:
— Нима? С удоволствие ще се срещна с него. Сигурна съм, че познава нашия скъп приятел лорд Уизбийч.
За миг Юджиния се смути. Дори не предполагаше, че сестра й разполага с тайно оръжие.
— Нима познаваш лорд Уизбийч?
— Разбира се — с престорено безразличие отвърна сестра й, която отново беше усетила почвата под краката си. — Посещава ни всеки ден. Твърди, че у нас се чувствал като в родния си дом. Не познава почти никого в Ню Йорк и навярно много държи на приятелството ни.
Юджиния, която бе възвърнала самообладанието си, с престорено състрадание промълви:
— Горкичкият Уизи!
Сестра й стреснато я изгледа:
— Защо го съжаляваш?
— Май си е все същият добродушен, но глуповат и безхарактерен човек. Преди заминаването си обяви, че ще предприеме околосветско пътешествие, а ето, че се е погребал в Ню Йорк. Типично за него!
— Нима и ти го познаваш? — попита Неста.
За кой ли път госпожа Крокър повдигна вежди:
— Да го познавам ли? Мисля, че след лорд Пърси Уипъл лорд Уизбийч е най-добрият приятел на Джеймс.
Госпожа Пет се изправи. Държеше се достойно, макар да беше претърпяла поражение. Не изрече нито дума, но като видяха изражението й, Огдън и господин Пет последваха примера й. Дори на разглезения хлапак беше ясно, че сега не е моментът да й противоречи.
— Ама защо бързаш толкова? — невинно попита сестра й. — Много мило, че си си направила труда да дойдеш чак от Америка. Напоследък американците изобщо не посещават Европа. Колко удивително!
Кортежът, състоящ се от тримата Пет мълчаливо се изтегли от дневната. Госпожа Крокър беше позвънила за иконома, но опечалените не дочакаха появата му. В момента не им беше до изискани маниери. Искаше им се да се озоват някъде другаде, и то възможно най-бързо. Напуснаха къщата още преди икономът да е влязъл в дневната.
— Бейлис — обърна се към него Юджиния, която сияеше от задоволство, — нареди на шофьора да приготви колата.
— Веднага, мадам.
— Господин Джеймс станал ли е?
— Доколкото ми е известно, не е, мадам.
Тя се качи в стаята си на горния етаж. Идваше й да запее, което, разбира се, бе немислимо поради присъствието на иконома. Благоразположението й се разпростираше дори върху заварения й син, макар да не бе променила намерението си здравата да го насоли. Ала неприятното преживяване можеше да почака. В момента беше настроена за разходка с автомобил из парка.
Няколко минути след оттеглянето й по стълбите се дочуха бавни стъпки и в коридора се появи младеж. Бейлис, който вече бе телефонирал да докарат лимузината пред главния вход и възнамеряваше да се оттегли, за да дочете вестника си, се обърна и обикновено сериозното му лице се озари от усмивка. Поклони се и каза:
— Добро утро, господин Джеймс.
Четвърта глава
Джими Крокър беше висок и добре сложен младеж. Ако го видехте по-късно през деня, вероятно щеше да ви се стори ако не красив, то много симпатичен. Ала в този час лицето му беше мъртвешкибледо, а под очите му имаше сенки, подсказващи, че е спал малко и зле. Слезе по стъпалата, прозина се и промърмори: