Когато синът му влезе, Бингли продължи да чете вестника си. Поздрави го, изпусна облак дим от носа си, но не вдигна поглед от четивото си. Джими се настани на другото кресло, запали цигара, но не заговори. Неписаният закон в „убежището“ гласеше, че успокояващата тишина е за предпочитане пред безсмисленото бърборене. Едва след петнайсетина минути господин Крокър остави вестника и наруши мълчанието:
— Виж сега, Джими, налага се да поговорим.
— Казвай. Целият съм слух.
— Въпросът е сериозен.
— На твое разположение съм, но имай предвид, че разговаряш с тежко болен човек. Прекарах доста бурна нощ.
— Докато закусвахме днес, мащехата ти ме направи на бъз и коприва заради теб. Вбесена е, задето си поканил Спайк Дилън в „Карлтън“. Не биваше да го водиш там, Джими. Пощуряла е от гняв. Била е там с няколко високопоставени дами и са били принудени да слушат как Спайк описва своя страхотен къс удар.
— Че какво имат против късия удар на Спайк? Момчето си го бива.
— Тя заяви, че трябва да си поговори с теб по въпроса за Спайк. Реших да те предупредя.
— Благодаря, татко. Само това ли каза любезната ми мащеха? Сигурен ли си, че не е изгаряла от нетърпение да обсъдим друг проблем?
— Не спомена нищо друго.
— Значи още не го е научила. Чудесно.
Господин Крокър рязко отпусна краката си, които бе вдигнал на полицата над камината.
— Джими! Пак ли си се забъркал в скандал?
— Не се тревожи, татко. Не се е случило нищо сериозно. Младежка лудория, типична за човек с моето обществено положение.
— Скъпо мое момче, трябва да прекратиш… лудориите. Бога ми, време е да се стегнеш. Не го казвам заради личния си интерес. Честно казано, приятно ми е, когато младите се забавляват. Но Юджиния твърди, че с постъпките си ни излагаш пред хората от висшето общество. Бог ми е свидетел, че пет пари не давам за нейните приятели от „голямото добро утро“, но едва тази сутрин разбрах каква цел преследва скъпата ми съпруга. Новината ми дойде като гръм от ясно небе. Чудех се защо трябва да живеем в Лондон и да се подмазваме на разни там графини, баронеси и херцогини. Сега вече знам отговора. Юджиния се опитва да ми издейства благородническа титла.
— Какво?!
— Точно каквото чу. Казва, че…
— Татко, това е върхът! Пълен цирк! Когато получиш титлата, моето обществено положение също ще се промени. Тази история с титлите е доста объркана. Със сигурност ще се наложи да се преименувам на Роло Чъмли или на Обри Мейджърбанкс, а към мен ще се обръщат с „почитаеми“. Все пак държа да съм наясно по въпроса, за да се подготвя за най-лошото…
Баща му продължи да говори, сякаш не беше чул монолога му:
— Разбираш ли, Джими, онези големи клечки, дето уреждат раздаването на титлите, те държат под око, защото ти си наследникът ми и естествено не искат да се извозят. Виж сега, моето момче, гледам да те спася от неприятните задължения, но ще те помоля за една услуга, без да си даваш много зор, разбира се.
— Ще направя всичко за теб, дори ако накрая загина. Хайде, изплюй камъчето.
— Племенникът на Лейди Корстърфайн, която е най-добрата приятелка на мащехата ти…
— Почакай! Предупреждавам те, че имам ужасно главоболие и не съм в състояние да възприема толкова засукани взаимоотношения. Възможно ли е да говориш по-конкретно и по-простичко?
— Става. Юджиния иска да бъдеш послушен и да се сприятелиш с този младеж. Баща му бил много близък с премиера и играел важна роля при раздаването на титлите.
— Това ли било? Фасулска работа! Само след седмица ще бъда най-големият приятел на племенника на лейди Корстърфайн. Ще пусна в действие чара си, за да накарам младежа да ме обикне като брат. Как му е името?
— Лорд Пърси Уипъл.
Джими зяпна от изумление, при което лулата му шумно падна на пода. Като си възвърна дар-слово, се обърна към баща си:
— Татко, сигурно има някаква грешка. Успокой ме, че не искаш да се сприятеля точно с лорд Пърси Уипъл.
— А?
Джими сложи ръка на рамото на баща си, опитвайки да му вдъхне спокойствие:
— Подготви се да чуеш нещо много забавно, което ще те накара да избухнеш в смях. Снощи имах щастието да се запозная с лорд Пърси в клуб „Шестстотин“. Помежду ни избухна скандал. Не можах да се въздържа и здравата натупах този надут пуяк. Всъщност не ми е много ясно как започна разпрата, но смътно си спомням, че поводът беше маса, резервирана едновременно от двама ни. Както е заявил литературният герой: „Защо се случи, туй не мога да кажа, но победата беше блестяща.“ Ако знаех, че ще ти навредя, и с пръст нямаше да пипна младия лорд, или пък щях нежно да го милвам. Но тъй като нямах щастието да го познавам, наскоро научих, че направо съм размазал бедното момче.