Отгоре на всичко още не беше намерил помещение, в което да се усамоти с неделния вестник. Спря и потъна в дълбок размисъл. Внезапно намръщеното му лице се проясни и той се заизкачва по стълбите. Стигна до последния етаж, мина по коридора и почука на вратата в дъното. И в тази стая не цареше тишина, но този път звуците, разнасящи се иззад вратата, не накараха господин Пет да отстъпи в панически бяг. Той дори одобрително кимна. Тракането на пишещата машина сякаш галеше слуха му и го караше да се чувства като в кантората си на Пайн Стрийт.
— Влез — обади се глас, който очевидно принадлежеше на млада жена.
Стаята, в която се озова, беше малка, но много приветлива и уютна. Колкото и да е странно предвид пола на обитателката, атмосферата и обзавеждането бяха типични за мъжки кабинет. Едната стена беше заета от библиотека, а книгите с червени, сини и кафяви подвързии като че приветливо се усмихваха на всеки, който прекрачваше прага. На другите стени висяха грижливо подбрани и аранжирани гравюри. През отворения прозорец нахлуваха слънчевите лъчи и приглушеното бръмчене на автомобилите, движещи се по булеварда. Зад бюрото до прозореца седеше млада жена и пишеше на машина, а ветрецът, духащ откъм реката, леко развяваше червеникавозлатистите й къдрици. Когато господин Пет влезе, тя се обърна и го дари с усмивка.
Ан Честър, племенница на многострадалния джентълмен, изглеждаше най-красива, когато се усмихнеше. Макар че на пръв поглед косата й привличаше вниманието, устата бе най-характерната й черта, намекваща за неподозирани възможности и склонност към безразсъдство. Когато тя беше сериозна, устата й изглеждаше така, сякаш току-що беше произнесла забавна реплика и бе доволна от своята находчивост. Усмихнеше ли се, проблясваха равни бели зъби. Ако пък устните не се разтвореха, на дясната й страна грейваше трапчинка, придаваща на младата жена изражение на дяволита немирница. Това бе уста на смела авантюристка, която с един жест разпалва напразни надежди или поради моментен каприз крои заговори срещу общоприетите условности. Волевата брадичка недвусмислено подсказваше склонност към твърдоглавие. Физиономистът би отсъдил, че Ан Честър обича да се налага и е свикнала да получава онова, което желае.
— Добро утро, чичо Питър — поздрави го тя. — Какво се е случило?
— Нищо особено. Преча ли ти, Ан?
— Ни най-малко. В момента преписвам роман на леля Неста. Бях обещала да й помогна. Искаш ли да ти прочета един откъс?
Господин Пет твърдо отказа.
— Жалко, защото четивото е много увлекателно — въздъхна младата жена, докато прелистваше страниците. — Нарича се „В тъмна доба“ и гъмжи от престъпления и какво ли още не. Не съм предполагала, че леля Неста има толкова богато въображение. Описани са детективи, похитители на деца и други тъмни личности. Може би съм под влияние на прочетеното, но ми се струва, че следиш някого. Изглеждаш като човек с важна мисия.
— Най-важната ми мисия е да открия свободна стая, където на спокойствие да прочета неделния вестник. Струва ми се, че усилията ми са обречени на неуспех. Отвън къщата изглежда толкова голяма, че да побере цял полк, ала на която и врата да почукаш, зад нея дебне поет или писател.
— Защо не отидеш в кабинета си? Нали е твой запазен периметър.
— Онзи Огдън се е настанил там.
— Жалко.
— Изтегнал се е на любимото ми кресло и пуши като комин — мрачно добави господин Пет.
— Пуши ли? Но нали беше обещал на леля Неста, че няма да докосне цигара?
— Разбира се, малкият негодник се престори на света вода ненапита, но със сигурност знам, че е пушил. Нямам представа как да го вразумя. Безсмислено е да разговарям с него, защото… защото ме гледа отвисоко — негодуващо поясни бедният джентълмен. — Изпружил се е с крака върху масата, тъпче се с бонбони и ми говори с пълна уста, като че ли съм му внук.
— Ама че невъзпитано хлапе! — възкликна Ан. Искрено съчувстваше на чичо си, с когото бяха неразделни години наред. Майка й беше починала много отдавна, а баща й — пътешественик и изследовател, който ловуваше из най-затънтените кътчета на света и почти не стъпваше в Ню Йорк — я беше оставил на грижите на Питър Пет, с когото бяха свързани най-хубавите й спомени. Безсъмнено баща й беше забележителен човек, но нямаше слабост към домашния уют и поддържаше връзка с нея главно като й изпращаше писма и подаръци. Ето защо с течение на времето бе започнала да приема като свой родител господин Пет. Зажаднялата й за нежност душа откликна на добротата му, а тъй като освен добродушен той бе в незавидно положение, обичта й беше примесена със съжаление. В достолепния джентълмен имаше нещо момчешко — беше трогателен като хлапак, заобиколен от злонамерени хора, който все се забърква в някаква неприятност и все не успява да угоди — именно това му качество я привличаше най-силно. Ан притежаваше безразсъдството, характерно за младежите на нейната възраст, които изгарят от желание да поправят всички несправедливости и да помогнат на онеправданите. Освен това беше обзета от безумни и еретични идеи за преобразяването на света, който я заобикаляше. От първия ден на съвместния им живот тя вътрешно кипеше от гняв заради терзанията, причинени на любимия й чичо от съпругата му. Ако господин Пет бе поискал и последвал съветите й, несъмнено щеше да разреши домашните си проблеми чрез терор и насилие. В момент на задълбочен размисъл в невинното й девическо съзнание бяха съзрявали планове, които биха накарали побелялата му коса да настръхне от ужас.