— Сигурна съм, че ще намерим билети за някой параход продължи червенокосата девойка. — Едно й е хубаво на Англия — не ти е мъчно да я напуснеш. — Замълча, сетне добави: — Главата ми не го побира как, след като знае какъв земен рай е Америка, Джими Крокър може да живее в…
Сервитьорът се приближи с подноса със сирената, ала младежът потръпна от отвращение и поклати глава. Трябваше час по-скоро да се махне от тук. Способността му да възприема неприятни истини относно собствената си персона напълно беше изчерпана. Безшумно остави на масата златна монета, направи знак на сервитьора, че не желае ресто, и на пръсти се измъкна от ресторанта. Келнерът, който до този момент беше заклет скептик и не вярваше в чудеса, внезапно промени схващанията си. Погледна към монетата, към отдалечаващия се Джими, после пак към монетата, след което я грабна и я захапа, за да се увери, че не е фалшива.
След няколко минути момчето, обслужващо гардероба, което за пръв път през хищническата си кариера не бе получило бакшиш, също проследи Джими с поглед, който изразяваше чувства, противоположни на емоциите на сервитьора. Върху младежката му физиономия бе изписано безкрайно изумление.
Униформеният портиер на входа откъм Пикадили побърза да му отдаде чест със самодоволната увереност на човек, който е свикнал да получава по шест пенса заради учтивостта си.
— Желаете ли такси, господин Крокър?
— Червей — избърбори Джими.
— Извинете, сър, не разбрах какво казахте.
— Непрекъснато се налива с алкохол — обясни младежът — и се излага на обществени места.
Отмина, а портиерът се втренчи подир него досущ като сервитьора и момчето на гардероба. Бе виждал господин Крокър в подобно състояние след вечеря, но никога по обяд.
Джими отиде в клуба си на Нортъмбърланд Авеню. Усамоти се в пушалнята и остана там около час в състояние, напомнящо на кома, сетне стана и решително се запъти към едно от бюрата. Поседя няколко минути, докато получи вдъхновение, и се зае да съчинява писмо до баща си:
„Скъпи татко,
Дълго мислих върху разговора, който проведохме тази сутрин, и стигнах до заключението, че е най-разумно за известно време да изляза извън полезрението на лондонското висше общество. Ако остана, има опасност да извърша още някоя магария, която само ще ти навреди. Най-малкото, което мога да направя за теб, е да не ти преча, ето защо още тази вечер ще отплавам с параход за Америка. Отбих се при Пърси да му поискам извинение, но той не пожела да ме приеме. Почувствах, че не бива повече да се унижавам, и се оттеглих с достойнство. После ми хрумна настоящата идея. Сякаш провидението ми я подсказа. Сега всичко ще бъде наред. Като дойдат да ти кажат: «Няма да получиш никаква титла, защото синът ти е цапардосал нашето приятелче Пърси», ти ще отвърнеш: «Знам за случилото се, затова моментално изпратих виновника обратно в Америка. Повярвайте, момчета, аз съм противник на Джими и привърженик на Пърси». Тогава те ще се провикнат: «О, в такъв случай станете, лорд Крокър!», или каквото се казва, когато дават титла на достоен човек. Навярно разбираш, че заминаването ми е последен опит да оправя положението ти. Ще помоля Бейлис да ти предаде настоящото послание. След малко ще му телефонирам и ще го помоля да ми приготви малка пътна чанта. Щом пристигна в Ню Йорк, незабавно ще отида да гледам мач по «раундърс» и ще ти телеграфирам резултата. Е, май това е всичко. Довиждане (дори сбогом) засега.
Дж.
P. S. Знам, че ще ме разбереш, татко. Според мен нямаше друг изход. Не се безпокой за мен. Ще се върна на работа във вестника и ще постигна главозамайващ успех. Дано по-скоро се сдобиеш с проклетата титла, после ще се срещнем пред любимия ни стадион в Ню Йорк. Преди всеки мач ще се оглеждам за теб.
P. P. S. Аз съм отвратителен червей.“
Младият чиновник в параходната компания радушно приветства повторното появяване на Джими. Лъчезарно се усмихна, измъкна молива, който беше затъкнал зад ухото си, и посочи към схемата с разпределението на каютите:
— Какво ще кажете за номер сто и осем?
— Съгласен съм — разсеяно промърмори младежът, който се беше втренчил в току-що влязлата червенокоса девойка. Тя дружелюбно му се усмихна, хвърли поглед към схемата и възкликна:
— Значи и вие заминавате с „Атлантик“! Колко странно! Току-що решихме да се върнем в родината. Нищо не ни задържа тук, пък и ни измъчва носталгия. Както виждате, не ме е прегазила кола, след като се разделих с вас.