— Мисля, че по това време на годината заселването в Ню Йорк е разрешено — шеговито подхвърли тя.
Джими остана безмълвен. Упорито се беше противопоставял на меланхолията, но очевидното безразличие на Ан го довърши. Един от разочарованите й почитатели, който след отказа й дълго беше близал дълбоките си рани, бе споделил със свой приятел, че когато се обясняваш в любов на Ан, се чувстваш като горещ шоколад, влязъл в контакт с ванилов сладолед. Ако разочарованият кандидат беше изказал мнението си пред Джими, нашият герой щеше да го подкрепи и да се възхити от прецизното описание. Леденият вятър вече не го освежаваше, а гневно пишеше лицето му и надаваше зловещ вой.
— Преди няколко години и аз бях сантиментална девойка — заяви Ан, като сама подхвана предишната тема. — Когато завърших колежа, мечтаех за любов, за лунни нощи и за какви ли не глупости още. После се случи нещо, което ми помогна да осъзная глупостта си. Преживях го много тежко, но както се казва, всяко зло за добро. Оттогава имам обица на ухото. Навярно се досещате, че един мъж ме излекува от сантименталността. Методът му беше елементарен — подигра се с мен, а майката-природа се погрижи за останалото.
Джими смръщи вежди. Помисли си, че ако му падне този човек, ще го удуши с голи ръце.
— Де да можеше да ме запознаете с него — процеди през стиснати зъби.
— Едва ли някога ще го срещнете — промълви Ан. — Живее в Англия и се казва Крокър, Джими Крокър.
Воят на вятъра не успя да заглуши звънеца, с който призоваваха пасажерите на вечеря. Ан се обърна и тръгна към каюткомпанията, като бърбореше:
— Най-сетне! Странно какъв апетит има човек по време на презокеанско пътуване. — Спря и извика: — Няма ли да вечеряте, господин Бейлис?
— Още не — измърмори той.
Осма глава
Безмилостното обедно слънце напичаше Парк Роу. По тротоарите се блъскаха стотици чиновници, които мислено вече си поръчваха любимото меню. В каньона на Насо Стрийт пешеходците се движеха по-бавно. Чуждоземни амбулантни търговци се опитваха да изблъскат вестникарчетата, а огромните товарни коне полагаха неимоверни усилия да не стъпчат гражданите. Към сградата на общината напираше обичайната армия от щастливи влюбени, които искат да се снабдят с разрешителни за брак. Хора се вмъкваха и изскачаха като зайци от подлезите, водещи към станцията на метрото. Сцената действаше ободряващо и беше типична за този нервен център от исполинското тяло на Ню Йорк.
Джими Крокър със завист наблюдаваше минувачите. Някои преживяха дъвка, други носеха бели копринени вратовръзки, прикрепени с игли, обсипани с изкуствени скъпоценни камъни, трети пък дъвчеха недопушените си пури. Джими презираше проявите на простащина и безвкусицата, но в момента на драго сърце би се сменил с когото и да било от тези мъже. Защото те бяха хора с професии и ги упражняваха. Според него това бе най-важната съставка в рецептата за върховно щастие. Поетът се е произнесъл доста унищожително по адрес на онзи, „чието сърце остава студено, когато прага на дома си роден прекрачи след пътешествия из земи непознати“, ала навярно би оправдал Джими Крокър, който бе толкова обезсърчен, че не изпитваше радост от завръщането си в родината. Поетът с готовност би се съгласил, че словата „има титла висока и името си носи гордо, а богатството му е тъй несметно, че никой не може да го преброи“ не се отнасят за господин Джеймс Крокър. Нашият герой притежаваше точно сто трийсет и три долара и четирийсет цента и изобщо не се гордееше с името си, след като го беше видял на страниците на нюйоркския „Сънди Кроникъл“. Току-що беше посетил архива на вестника и прочетеното го накара мислено да се поздрави, задето бе имал благоразумието да се преименува на „Бейлис“.
Не е чудно, че сърцето му не се свиваше от умиление, докато наблюдаваше милата родна картинка.
В събота „Атлантик“ хвърли котва в нюйоркското пристанище. Джими нае стая в скъп хотел и поръча да му сервират закуската в десет, като не забравят да му донесат и неделното издание на „Кроникъл“. От пет години не беше разгръщал вестника, в който като репортер бе описал толкова пожари, убийства, пътнотранспортни произшествия и венчавки. Струваше му се, че като го прегледа, ще се приобщи към живота в отечеството. Какъв символизъм се криеше във факта, че ще започне първия ден от завръщането си в Америка със закуска в леглото и прочит на добрия стар „Кроникъл“. Докато се унасяше в сън, се запита кой ли е сега главен редактор и дали в хумористичното приложение все още се описват забавните приключения на семейство Донат.