Когато сутринта посегна към вестника, бе обзет от толкова силно вълнение, че едва не пророни сълзи — постъпка, недостойна за един истински мъж. Вярно е, че на пътешественика е мила гледката на нюйоркските небостъргачи, очертаващи се на фона на небето; истина е, че трясъкът на въздушната железница и специфичната миризма в подземието на метрото му действат като поздрав за добре дошъл, ала той напълно се убеждава, че се е завърнал в родината едва когато разгърне неделния вестник. Като всеки от нас Джими първо разлисти хумористичното приложение. Докато го преглеждаше, сърцето му се вледени, обзе го предчувствие за някаква катастрофа. Героите от семейство Донат вече не присъстваха на страниците на приложението. Джими се упрекна, че е глупаво да се чувства така, сякаш са му съобщили за смъртта на скъп приятел; вихрените приключения на татко Донат и компания се публикуваха във вестника цели пет години преди да напусне страната, а дори най-забавният хумористичен герой не е в състояние да задържи интереса на читателите в продължение на цяло десетилетие. При все това настроението му се помрачи и той дори не се усмихна на нескопосаните шегички на героя с абсурдното име Дил Пикъл5, който беше заместил татко Донат.
Миг по-късно Джими установи, че това беше по-малкото зло. Смъртта на любимите му герои го потресе, но не се отрази на материалното му положение. Истинската трагедия започна, когато разгърна вестника на страницата за светска хроника. Заглавието, написано с огромни букви, му подейства така, сякаш го беше улучил куршум в челото: „Новите подвизи на Разюздания Джим“. А отдолу се мъдреха името и фамилията му, та на всички читатели да стане ясно за кого става дума. Когато неочаквано зърне името си във вестника, човек изпада във възторг или в отчаяние. Джими потъна в дълбините на отчаянието. Набързо прегледа статията и се убеди, че не е хвалебствена. Авторът безпощадно раздухваше скандала около злополучната схватка с лорд Пърси Уипъл в клуб „Шестстотин“, която описваше надълго и нашироко със завидна енергия, надминаваща дори усилията на колегата му Бил Блейк от лондонския „Дейли Сън“. Словоизлиянията на Блейк бяха ограничени от липсата на достатъчно място, защото бе предал статията си в час, когато вестникът почти беше готов за печат. На американския драскач беше дадена пълна свобода, от която той най-безцеремонно се бе възползвал. На всичкото отгоре редакторът очевидно бе с доста либерални възгледи, тъй като редом със статията се мъдреше крайно непристойна карикатура, изобразяваща грубоват младеж в напреднал стадий на алкохолизъм, който замахваше с юмрук към млад джентълмен с монокъл и във вечерно облекло. Аристократът почти нямаше брадичка и Джими разсеяно си помисли, че е извадил късмет, като го е улучил точно там. Единственото му утешение бе, че карикатуристът бе изобразил лорд Пърси по-отблъскващ от американския му съперник. Вторият син на херцога на Дивайз беше изрисуван с коронка на главата, което би предизвикало оживени дискусии дори в лондонски нощен клуб.
След третото прочитане на цялата страница Джими осъзна нещо, което вцепененото му съзнание първоначално отказваше да възприеме — че пренебрежителната статия е поредната от серия статии, посветени на живота му в Англия. Авторът често споменаваше предишните си коментари по този въпрос. Закуската на Джими изстина, ала на него изобщо не му беше до закуски. В изключително редки случаи боговете ни осеняват със своята благодат и ни позволяват да се видим през очите на ближните си. На нашия герой божията благодат му дойде малко множко. След като за трети път се запозна със съдържанието на статията, той получи съвсем реална представа за себе си — чувстваше се като естествоизпитател, който се е натъкнал на непознато и противно насекомо. Ето какъв е бил в действителност! Как ли са го допуснали да отседне в този хотел, който се ползва с толкова добро име?
Почувства се толкова отвратителен и недостоен, че беше готов да се разплаче, когато сервитьорите се отнасяха учтиво към него. В понеделник сутринта отиде на Парк Роу, където се помещаваше архивът на „Кроникъл“, и прочете всички статии, посветени на Разюздания Джим — мъчително занимание, напомнящо на ексцентричния обичай на жреците на Ваал да забиват ножове в плътта си или на авторите да четат всички публикувани в пресата рецензии за произведенията им.