Още щом разгърна един брой отпреди около месец, откри онова, от което се страхуваше. През следващите няколко седмици липсваха унищожителни статии по негов адрес, ала тъкмо когато си казваше, че страховете му са били неоправдани, злобно излияние сложи край на надеждите му. Залови се да чете брой след брой, защото бе решен да научи истината, дори да беше жестока. След по-малко от два часа вече я знаеше. Вестникът не бе пропуснал най-подробно да запознае читателите си с подвизите на Разюздания Джим: описани бяха скандалът му с букмейкъра и безобразното му поведение на митинга, както и отказът му да се ожени за барманката. Почитателите на „Кроникъл“ имаха пълен достъп до биографията му. Само какъв прякор му бяха лепнали! Разюздания Джим! Пфу!
Напусна архива и се прислони в един вход на Парк Роу, за да събере мислите си. В първия момент изобщо не му хрумна какви ще бъдат финансовите последствия от злостните нападки на непознатия драскач. В душата му цареше смут поради удара, който бе нанесен на самоуважението му. Имаше усещането, че всички забързани минувачи го познават; струваше му се, че го гледат с насмешка. Изражението на онези, които преживяха дъвките си, беше почти ехидно; поведението на мъжете, дъвчещи изгасналите си пури, изразяваше открито неодобрение и презрение. Ала с напредване на времето чувствителността му се притъпи и той със свито сърце установи, че има нещо много по-неприятно от засегнатото му самолюбие.
Когато ненадейно реши да зареже охолния си живот в Лондон, в съзнанието му се мержелееше план — веднага след пристигането в Америка да кандидатства за предишната си служба в „Кроникъл“. Но въобще не се бе замислил как ще го осъществи. Представяше си, че ще отиде в редакцията, ще потупа по гърба колегите си, ще обяви, че иска да се върне, и че моментално ще го назначат. Да получи работа във вестника, който си е поставил за цел да осмива лондонските му подвизи… какъв абсурд. Дори да притежаваше смелостта (или наглостта) да кандидатства за предишното си място, усилията му бяха обречени на неуспех. Беше станал обект на присмех в един свят, в който някога се славеше като достоен гражданин. Кой редактор ще рискува да назначи Разюздания Джим? Кой ще се осмели да му възложи работа дори на хонорар? Сякаш леден юмрук стисна сърцето на младежа. Стори му се, че чува онова, което му бе прошепнал Бейлис на гарата: „Не постъпвате ли малко прибързано, господин Джеймс?“
Беше постъпил не само прибързано, но и безразсъдно. Беше се озовал в страна, където конкуренцията бе безмилостна и работа се намираше само за хора с професия. Господи, какво да прави?
Разбира се, може да се върне в Англия. Не, за нищо на света няма да го стори! При мисълта за това гордостта му се разбунтува. Номерът със завръщането на Блудния син си го бива, но губи ефекта си, ако отново цъфнеш у дома само две седмици след заминаването си. Освен това трябва да помисли и за благополучието на баща си. Според „Кроникъл“ Разюздания Джим бе най-мерзкият тип на света, но не чак толкова мерзък, че да се върне с подвита опашка и да провали бляскавото бъдеще на баща си, след като вече беше проявил доблестта да изчезне от хоризонта. Не, не и не! Завръщането в Лондон е немислимо.
Какво му става? Въздухът в Ню Йорк е свеж и здравословен, но човек не може да се храни с въздух. Очевидно трябва да си намери работа. Но каква?
Какво да направи?
Чувството за празнота в стомаха му подсказа отговора. Разбира се, това бе временно разрешение на проблема, ала много се понрави на Джими. Убедил се беше във вълшебното му въздействие по време на различни кризисни ситуации. Ще отиде да обядва и може би с храната ще дойде и вдъхновението.
Излезе от входа, прекоси улицата и хлътна в подлеза, водещ към метростанцията. За негов късмет мотрисата веднага пристигна и след няколко минути той се озова на обляната от слънчева светлина Гранд Сентръл. Тръгна на запад по Четирийсет и втора улица към хотела, чийто ресторант беше известен с добрата си кухня. Още щом влезе във фоайето, погледът му попадна на Ан Честър, която седеше на кресло до вратата. В миг лошото му настроение се изпари и той отново се превърна в жизнерадостен и весел младеж, душа на всяка компания.
— Как сте, господин Бейлис? Тук ли ще обядвате?
— Да, освен ако не предпочитате друго заведение — усмихна се той. — Дано не съм закъснял за срещата ни.
Младата жена се засмя. Джими забеляза, че носи зелена копринена рокля, която много й отива.
— Няма да обядвам с вас. Имам среща с господин Ралстон и сестра му. Спомняте ли си господин Ралстон? И той пътуваше с „Атлантик“ и винаги сядаше до мен на палубата.