— Познавам доста момчета — замислено отбеляза младата жена, — но Огдън е уникален и не прилича на връстниците си. Според мен трябва да го заточите в интернат със строг режим.
— Ами, мястото му е в затвора „Синг Синг“ — поправи я чичото.
— Защо не го изпратите в някое училище?
— Неста не дава и дума да се изрече по този въпрос. Страхува се, че ще похитят любимото й синче, както се случи при последното му пребиваване в школото. Не е чудно, че оттогава й се иска непрекъснато да го държи под око.
Ан прокара пръсти по клавишите на пишещата машина и колебливо заговори:
— Понякога си мисля, че…
— Какво?
— О, нищо. Разбъбрих се, а трябва да довърша ръкописа на леля Неста.
Господин Пет остави вестника на пода и с нескрит интерес се залови да преглежда приложението с комиксите. Хлапето, което се криеше под външността му на улегнал джентълмен, винаги го караше да започне четенето на неделния вестник по този начин. Макар че вече беше с посребрели коси, още имаше слабост към гротескното в изкуството и в живота. Никой не подозираше какво удоволствие бе изпитал, когато една сутрин Реймънд Грийн — писател и протеже на Неста Пет — се беше спънал в металния прът, прикрепващ пътеката към стълбището, и се бе изтъркалял надолу чак до следващия етаж.
Откъм коридора се дочу приглушено тупкане. Ан престана да пише, ослуша се и отбеляза:
— Джери Мичъл налага боксовата круша.
— Моля? — слисано я изгледа чичо й.
— Казах, че Джери Мичъл е във физкултурния салон.
— Да, по всичко изглежда, че е там.
Младата жена замислено се загледа през прозореца, сетне се обърна:
— Чичо Питър!
Господин Пет с мъка откъсна очи от комикса и разсеяно промърмори:
— Какво има?
— Джери Мичъл споменавал ли ти е за негов приятел, който имал болница за кучета в Лонг Айлънд? Името му е… ах, как ми изскочи от ума… Смидърс… Смедърс или нещо от този род. Клиентите, предимно възрастни дами, но и всякакви хора, завеждат при него болните си кучета. Джери твърди, че приятелят му имал чудотворен лек и изкарвал купища пари.
— Пари ли? — Щом чу вълшебната дума, запаленият по комиксите хлапак Пет мигом се превърна във финансовия магнат със същото име. — Като се замислиш, идеята си я бива. Напоследък е модно да притежаваш куче. Сигурен съм, че ефикасното лекарство ще се котира добре на пазара…
— Само че цярът на господин Смедърс не може да се продава в аптеките — прекъсна го Ан. — Въздейства само на домашни любимци, които страдат от преяждане и обездвижване.
— Че кое ли домашно куче няма този проблем? Заслужава си да направя делово предложение на този човек. Ще взема адреса му от Мичъл…
— Почакай, чичо. Страхувам се, че е невъзможно да патентоваш чудодейния лек, защото не съществува. Когато при господин Смедърс доведат затлъстяло и болнаво куче, той го подлага на строга диета и го принуждава да тича по няколко часа дневно. След около седмица животното вече е в отлична форма.
— О! — разочаровано промълви господин Пет.
Ан леко докосна клавишите и продължи:
— Досетих се за господин Смедърс, защото заговорихме за Огдън. Хрумна ми, че това лечение е много подходящо за нашето приятелче.
Очите на чичо й дяволито проблеснаха.
— Жалко, че не може да прекара седмица-две в кучешката лечебница.
Младата жена забарабани с пръсти върху бюрото и замислено изрече:
— Ще му се отрази благотворно, нали?
Възцари се тишина, нарушавана само от тракането на пишещата машина. Господин Пет приключи с комиксите и се задълбочи в спортните рубрики, тъй като беше страстен почитател на бейзбола. Служебните му задължения не му позволяваха да отделя достатъчно време за посещение на бейзболни мачове, ала той внимателно следеше в пресата отзивите за срещите от националния шампионат и се възхищаваше от уменията на Макгроу, сравнявайки го с Наполеон, което безсъмнено щеше да поласкае спортиста, ако го знаеше.