— Сигурна ли си?
— Разбира се. Тъкмо този Скинър ги е посрещнал, когато са посетили Юджиния Крокър. Чичо Пит се похвали, че има лична заслуга за привличане на този ценен кадър. Поговорили си в коридора и открил, че икономът е страстен почитател на бейзбола…
Невероятна мисъл прониза като мълния съзнанието на Джими. Беше толкова абсурдна, че той моментално я отхвърли. И все пак… напоследък се случваха изключително странни събития. Възможно ли бе…
— Как изглежда този Скинър?
— Нисък, набит, гладко избръснат. Допада ми. Мислех, че хората с неговата професия са като бездушни автомати, но той е симпатяга. Защо питаш?
— От любопитство.
— Сигурно си наясно, че не можеш да се върнеш в къщата. Икономът ще заяви, че не си Джими Крокър, и ще те арестуват.
— Не виждам причина за паника. Щом толкова приличам на Крокър, че чак приятелите му се припознават, защо и икономът да не се припознае?
— Но…
— Не бива толкова лесно да се отказваме. Ако този Скинър не ме познае, когато ни отвори, ще се убедим, че сме разкрити и ще имаме достатъчно време да изчезнем. Ако ли пък приликата ми с Джими Крокър го подведе, ще продължим да действаме според предварителния план. Предлагам да позвъним, а когато Скинър се появи, ще му кажа: „Радвам се да те видя, стари приятелю“ или нещо подобно. Той ще ме изгледа озадачено или ще започне да се умилква като вярно куче. Ще съобразим по-нататъшните си действия с реакцията на господин иконома.
Позвъниха на вратата. Дочуха се стъпки. Ан се вкопчи в рамото на Джими и прошепна:
— Настъпи часът на истината!
Вратата се отвори и подозренията на младежа се потвърдиха: на прага застана баща му, издокаран с фрак и почтително се поклони. Бог знае как и по каква причина се бе озовал в дома на семейство Пет, но присъствието му беше факт.
Джими знаеше колко чужди са му сдържаността и тактичността. Крокър старши беше от онези прями хора, които не умеят да прикриват чувствата си и ако попаднат в заплетена ситуация, незабавно искат да им бъде разяснена. Налагаше се да действа мигновено, докато изуменият му родител, откривайки го където най-малко е очаквал, не произнесе фаталните думи, които ще провалят всичко. Още миг и баща му щеше да възкликне: „Джими, момчето ми!“
Махна с ръка и небрежно подхвърли:
— О, Скинър, здравей. Госпожица Честър ми съобщи, че си напуснал службата при мащехата ми. Сигурно си прекосил океана с предишния параход. Аз пристигнах с „Карония“. Май не си очаквал да ме видиш толкова скоро, а?
По лицето на господин Крокър сякаш премина спазъм, сетне той възвърна невъзмутимото си изражение. Бяха му подали реплика и припомняйки си актьорския занаят, „Скинър“ моментално се вживя в ролята си. Усмихна се и учтиво отвърна:
— Наистина съм изненадан, сър.
Сетне отстъпи встрани и ги покани да влязат. Джими забеляза облекчението на Ан, а възхищението, с което го изгледа, докато минаваше край него, замая главата му като силно вино. Не можа да се въздържи и зад гърба й одобрително потупа баща си по гърба. Пошляпването беше толкова силно, че отекна като изстрел на пистолет.
— Това пък какво беше? — възкликна Ан и се обърна.
— Май изгърмя ауспухът на кола — обясни Джими.
— Как мислиш, Скинър?
— Струва ми се, че не грешите, сър.
Когато младежът тръгна нагоре по стълбището, дочу шепот:
— Браво, момчето ми!
Господин Крокър му даваше бащината си благословия.
Ан влезе в гостната с гордо вдигната глава и победоносно изгледа нищо неподозиращата си леля.
— Току-що присъствах на трогателна сцена, лельо Неста. Идваше ми да се разплача, като наблюдавах срещата между верния стар служител и младия господар. Скинър едва не се побърка от радост, като видя Джими.
Госпожа Пет не успя да прикрие изненадата си.
— Искаш да кажеш, че Скинър е познал… — Тя млъкна, без да се доизкаже.
Младата жена се засмя:
— Разбира се, че позна Джими. Та нали само допреди десетина ни са били заедно в Лондон!
— Паметно събитие! — намеси се Джими. — Напомни ми за повторната среща на Одисеи с кучето Аргос, за която този умник — той потупа Огдън по главата (ненавистен за хлапака жест) — безсъмнено е чел, докато е изучавал класическата литература. Аз бях Одисеи, Скинър играеше ролята на пощурелия от радост пес.
Госпожа Пет не можеше да определи дали изпитва облекчение или разочарование, задето подозренията й са се оказали безпочвени. Все пак може би облекчението беше преобладаващото чувство.