— Няма ли да го върнеш на работа? — плахо попита Джими.
— И през ум не ми минава!
— Той горчиво се разкайва.
— Разбира се, че ще се разкайва, ако в него е останало поне нещо човешко.
Младежът млъкна. Събитията не се развиваха според плана им. Страхуваше се, че за пръв път в живота си Ан няма да получи онова, което желае. За миг му хрумна, че това ще й се отрази благоприятно, после се досети, че навярно ще го обвини заради неуспеха му. Очакваше го доста неприятно преживяване. Ето защо реши да направи последно усилие:
— Всъщност Джери обича Огдън като свой брат.
— Х-м — промърмори госпожа Пет.
— Сигурно горещината го е изнервила. При нормални обстоятелства не би ударил дори бездомно псе. Виждал съм го да го прави.
— Какво да прави?
— Да не удря бездомни псета.
— А-х-х-х! — изтръгна се от устните на Неста Пет. Джими напълно основателно реши, че възклицанието изразява неодобрение, недоверие и гняв. Беше сигурен, че мисията му е обречена на провал, ала реши да прояви нахалство:
— Да му кажа ли, че му прощаваш? Че може да се върне на работа.
— В никакъв случай!
Госпожа Пет не беше от страхливите, но неволно се раз-трепери, докато наблюдаваше как заговорниците плетат мрежата си пред очите й. В този момент вече не беше само благодарна на лорд Уизбийч, а буквално го боготвореше. Ако не й беше разкрил истината за мнимия й племенник, навярно щеше да удовлетвори молбата на самозванеца и да върне боксьора на работа. Макар да мразеше Джери, допреди малко тя бе в толкова добро настроение, задето Джими е дошъл в дома й напук на мащехата си и най-неочаквано мечтата й се е сбъднала, та би изпълнила всяко негово желание. Ала лордът й беше отворил очите за съзаклятниците, които крояха коварен план. Благодарение на него тя беше в изгодната позиция на човек, който знае, че го мамят, и чака удобен момент да разобличи мошениците.
За миг се замисли дали да не приеме Джери обратно. Очевидно присъствието му беше необходимо за осъществяването на заговора. Хрумна й да си поиграе със съзаклятниците като котка с мишка, но се досети, че след като самозванецът Джими и лъжливият Скинър също живеят под покрива й, лорд Уизбийч и детективът ще бъдат заети със следенето им и няма да се зарадват на допълнителното усложнение. Погледна към часовника върху полицата над камината. Стърджис трябваше да се появи всеки момент, ако наистина е тръгнал веднага от службата си. Мисълта й подейства успокояващо. С удоволствие ще повери съдбата си в ръцете на един професионален детектив.
Джими се запъти към вратата, но внезапно спря и се обърна, сякаш се надяваше последните му думи да смекчат сърцето й:
— Никога повече няма да се случи. Вчерашният инцидент няма да се повтори, не бой се.
— Не се боя — кисело промърмори Неста Пет.
— Да го беше видяла как страдаше в деня, когато го беше изгонила…
— Ти пък как го видя? Твърдиш, че си пристигнал тази сутрин, от пристанището си отишъл в кантората на съпруга ми, а оттам — право у дома. Любопитна съм кога си се срещнал с Мичъл.
Веднага съжали за избухването, защото имаше опасност мошеникът да бъде нащрек, ако разбере, че го подозират, ала не успя да се сдържи и със задоволство установи как за миг събеседникът й се обърка.
— Срещнах го, когато се върнах в хотела да си взема багажа — спокойно обясни Джими, който беше възвърнал самообладанието си.
По същия начин би реагирал Марсдън Тюк. Той винаги успяваше да се измъкне от заплетените ситуации. Страхът на госпожа Пет прерасна в ужас.
— Споделих с него — продължи младежът, — че любезно си ме поканила да ви гостувам. Тогава той ми разказа за неволите си и ме помоли да се застъпя за него. Ако беше видяла колко е посърнал и тъжен, щеше да ти домъчнее за него. Състрадателното ти женско сърце…
Разсъжденията му за състрадателното й женско сърце бяха прекъснати от отварянето на вратата и от музикалния, почтителен глас на Крокър-баща:
— Господин Стърджис, мадам.
Детективът влезе с делова крачка, сякаш да подчертае, че времето му е скъпо, което си беше самата истина. — Международната детективска агенция, чийто собственик бе той, процъфтяваше. Стърджис наближаваше петдесетте, беше висок и мършав и кой знае защо приличаше на гладен копой. Очите му бяха хлътнали, устните му бяха тънки. Винаги се обличаше по последна мода, тъй като любимата му аксиома гласеше, че е възможно и детективът да изглежда като джентълмен. Враговете му подхвърляха зад гърба му, че прилича на надзирател във фабрика, който е облякъл официалния си неделен костюм. Външността му заблуди Джими, който преспокойно се оттегли, като помисли посетителя за някой от редовните гости на госпожа Пет.