— Защо да не назнача момчето в моята фирма? — подхвърли той.
Назначаването на младежи във фирмата беше любимото му занимание, доставящо му неописуемо удоволствие. В момента под покрива му живееха шестима гениални младежи, които се тъпчеха до насита за сметка на джоба му и които веднага би наел да адресират служебната кореспонденция. Най-вече имаше зъб на племенника на съпругата си, когото смяташе за най-голям търтей. Упорито отказваше да повярва в съществуването на експлозив, който да предизвика революция в традиционните методи за провеждане на бойни действия. Неоспорим и всеизвестен факт бе, че покойният баща на Уили се славеше като изобретател, ала Питър Пет не мислеше, че младежът е наследил гениалността на покойника. Проявяваше оправдан скептицизъм към експериментите с експлозива и беше убеден, че единственото настоящо и бъдещо изобретение на Уили се състои в измислянето на хитри планове за сладък живот на гърба на някой състоятелен човек.
— Точно това имах наум — засия госпожа Пет, възхитена от щедрия му жест. — Взе ми думите от устата, скъпи.
— Предлагам незабавно да го уведомиш за предложението ми — заяви той, поласкан от комплимента на Нейно величество.
— Няма смисъл да изпращам писмо. Юджиния не ще му обърне внимание. Освен това е невъзможно да изложа в писмена форма всичко, което искам да кажа. Най-добре е да замина за Англия и откровено да поговоря със скъпата ми сестричка. Ще изтъкна колко благотворно ще се отрази на момчето да работи в твоята фирма и да живее тук…
Ан стреснато я погледна:
— Само не казвай, че ще обитава този дом.
— Разбира се, че ще живее у нас. Няма смисъл да го доведа чак от Англия и да го оставя да си разиграва коня.
Господин Пет смутено се изкашля и плахо възрази:
— Присъствието му едва ли ще бъде приятно на Ан.
— И таз хубава! Че защо да й е неприятно?
Младата жена тръгна към вратата, но преди да излезе, промълви:
— Благодаря за съобразителността, чичо Питър. Много си мил, но не променяй решението си заради мен. Освен това съм сигурна, че не ще го убедите да се върне. Ако се съди по снимката във вестника, лондонската атмосфера му се отразява благотворно. Можеш да призовеш от степите типове като Джими Крокър, но се пита дали ще се отзоват на призива. — Тя излезе и затръшна вратата.
Госпожа Пет изумено се втренчи в затворената врата, сетне извърна поглед към съпруга си:
— Какво бърбореше преди малко, Питър? Защо на Ан да й е неприятно да живее под един покрив с младия Крокър?
Съпругът й се поколеба, но знаеше, че обяснението е неизбежно.
— Работата е там, че… Слушай, обещай ми да не споменаваш пред нея, че съм ти разказал за случилото се. Бедничката, много е чувствителна на тази тема. Инцидентът се случи преди ние с теб да се оженим. Както се досещаш, по онова време Ан беше почти дете. Знаеш колко наивни и сантиментални са ученичките. Грешката беше моя. Трябваше да…
— За Бога, Питър, престани да увърташ. Какво се опитваш да ми кажеш?
— Беше почти дете…
Неста Пет стана и застрашително се извиси над него. Лицето й беше изкривено от зловещо предчувствие:
— Питър, говори направо. Не ме жали, мъжествено ще понеса всичко.
— Ан беше написала няколко поеми, които бяха публикувани с моята финансова подкрепа.
Госпожа Пет тежко се отпусна на стола и промърмори:
— О! — Трудно бе да се прецени дали възклицанието й изразява облекчение или разочарование. — Това било, значи. Защо си придаваше толкова тайнственост?
— Вината беше моя — продължи съпругът й, сякаш не беше чул въпроса й. — Трябваше да се досетя какви ще бъдат последствията. Ала тогава си мислех какво удоволствие ще достави на малката да види стиховете си отпечатани и да подари на приятелките си от стихосбирката. Така и направи — добави той печално, — за което ще съжалява цял живот. Спомням си как веднъж щеше да откъсне главата на младеж, който бе решил да я спечели, рецитирайки поемите от стихосбирката, подарена от Ана на сестра му.
— Мили Боже, все още не проумявам каква е връзката между стихотворенията на племенницата ти и младия Крокър!
— Имай малко търпение, скоро ще разбереш. В повечето вестници стихосбирката беше спомената само в информацията за новоизлезли книги, публикувани бяха и няколко кратки рецензии, на които никой не обърна внимание. Единствено от „Кроникъл“ обявиха стихосбирката за събитие и обещаха да публикуват обширна статия в неделния брой — по онова време Ан не беше толкова затворена и беше позната на онези, които се интересуваха от живота на хората от висшето общество. От „Кроникъл“ изпратиха младия Крокър да я интервюира и той я разпитвал надълго и нашироко за художествените й похвати, за темите, които я вдъхновяват, и за какво ли още не. Дори не подозирахме, че са ни скроили номер. Още същата вечер поръчах да ми изпратят сто екземпляра от неделния вестник със статията за Ан. Обаче се оказа, че интервюто е било пълен фарс. — Споменът накара господин Пет да се изчерви. — Младият негодник вземаше на подбив Ан и откровенията й за вдъхновяващите я теми, цитираше и откъси от стихотворенията й, като безмилостно им се надсмиваше и ги подлагаше на унищожителна критика. Мислех, че тя никога не ще превъзмогне огорчението и обидата. Слава Богу, случилото се вече не я терзае — все пак отдавна е минала ученическата възраст — но бас държа, че няма да изпадне във възторг от присъствието на младия Крокър в прекрасния ни пренаселен дом.