— Обажда се Стърджис. Повикайте госпожица Тримбъл… Ало! Ти ли си, Тримбъл? Обаждам се от семейство Пет, къщата им се намира на Ривърсайд Драйв. А, значи си я виждала. Ела веднага. Вземи такси. Позвъни на задната врата и кажи, че госпожа Пет е обещала да те назначи за прислужница. Ясно ли е? Добре… И още нещо… Ало? Не бързай да затваряш. Спомняш ли си снимките, които вчера ти показах? Да, онези от „Андерсън“. Открих човека, когото издирват. Работи тук като иконом. Хубавичко го разгледай, когато ти отвори. А сега тичай да вземеш такси. Госпожа Пет ще ти обясни всичко. — Затвори телефона и се обърна към домакинята: — По-добре да не се задържам тук, иначе има опасност престъпниците да се усъмнят, че са разкрити. Имам пълно доверие на госпожица Тримбъл. Довиждане, госпожо.
След излизането му Неста Пет отново се зачете и установи, че книгата й е безинтересна. Животът й поднасяше толкова вълнуващи ситуации, че в сравнение с тях художествената измислица (макар и излязла изпод собственото й перо) й се видя банална и скучна. Запита се защо ли се бави всесилната госпожица Тримбъл. Дали не е тръгнала пеш вместо да вземе такси? Погледна часовника и с удивление установи, че са изминали едва пет минути, откакто детективът бе напуснал гостната. Отиде до прозореца и се загледа към улицата. Не я сдържаше на едно място.
Най-сетне на ъгъла спря такси, от което слезе млада жена и тръгна към къщата. Ако това бе госпожица Тримбъл, Стърджис не беше преувеличил, когато я хвалеше. Беше набита и широкоплещеста и дори отдалеч се виждаше, че на интелигентното й лице е изписана решителност. Зави към задния вход, а след броени минути господин Крокър цъфна на прага на гостната:
— Някаква млада персона желае да разговаря с вас, мадам. Името й е Тримбъл. — Мелодичният му глас накара госпожа Пет да потръпне. Колко жалко, че този образцов иконом всъщност беше мошеник. — Твърди, че сте обещала да я назначите на работа.
— Покани я тук, Скинър. Това е новата домашна прислужница. Ще я изпратя при теб да я инструктираш, след като поговоря с нея.
— Слушам, мадам.
Когато служителката от детективското бюро влезе в гостната, госпожа Пет си помисли, че поведението на младата жена е някак предизвикателно. Госпожица Тримбъл бе яростна защитничка на теорията, че материалните блага трябва да се разпределят поравно между хората и разкошно обзаведените домове й действаха както червеното наметало действа на бик. Господин Крокър се оттегли и безшумно затвори вратата.
Посетителката се огледа и презрително изсумтя, изразявайки пренебрежението си към постижението на декоратора, който не беше щадил средства и бе вложил цялото си умение в обзавеждането на гостната. Госпожа Пет любопитно се втренчи в нея и се убеди в първоначалното си впечатление, което бе добила, докато наблюдаваше младата жена през прозореца. Детективката изглеждаше не само интелигентна и решителна, но и опасна. Изпод плътните й вежди проблесваха очичките й, досущ като диви зверчета, дебнещи в гъсталака. Впечатляващото им въздействие се подсилваше от факта, че докато лявото око бдително се взираше в целта си, дясното имаше по-всеобхватни функции; сега колегата му отляво зорко наблюдаваше госпожа Пет, а то блуждаеше към тавана.
Късият, чип нос на тази забележителна жена бе олицетворение на агресивността; устата й изглеждаше враждебна и заплашителна като затворената врата на вагона на метрото, който потегля под носа ти. Сякаш предупреждаваше всекиго да стои на разстояние, за да не си изпати. Госпожа Пет се гордееше със силния си характер, ала се почувства като мекотело в присъствието на тази жена, която бе стотици пъти по-опасна от всеки представител на силния пол. За миг дори съжали злощастните съзаклятници, срещу които бе насъскана безпощадната девица. Толкова се смути, че не знаеше как да подхване разговора.
Госпожица Тримбъл обаче не схвана какво поразяващо впечатление е направила на домакинята и че я е лишила от дар слово. И без това предпочиташе първа да заговаря събеседника си. Устните й се открехнаха и думите изтрещяха като картечен откос. Госпожа Пет забеляза, че детективката предпочита да говори през стиснати зъби, поради което всяко нейно изявление прозвучаваше като заплаха.
— Дрробър ден — каза младата жена, а госпожа Пет инстинктивно се сгуши в дълбините на креслото си, сякаш някой я беше замерил с тухла.
— Добър ден — отвърна с треперещ глас.
— Драгор ми е да спознаем, ’спожо Пет. Гос’ин Стърдж ме зпраща. Рече, че имат работа з’мен. Дойдох колкот’ можно по-бързо.
— Моля?
— Колкот’ можно по-бързо. Таксито е вновно.
— О, разбрах.