— Почакай — спря го Огдън, който се изплаши, че ще пропусне изгодната сделка. — Не исках да те обидя… Брей, какъв си кибритлия!
— Ще река на Бък, че не съм успял да се докопам до тебе — обяви Бингли Крокър и направи още една крачка към вратата.
— За къде си се разбързал? Какво ти става?
— Идваш ли?
— Разбира се, но при условие, че Бък ми даде половината от откупа.
— Дадено, мой човек. Бас държа, че Бък ще си делне печалбата с тебе.
— Тогава ще дойда. Почакай само да си сложа другата обувка… Готово. Да тръгваме.
— По-тихо, малкия!
— А ти какво мислиш, че ще запея ли?
— Върви след мен — прошепна му господин Крокър.
На пръсти излязоха от стаята. За миг Бингли Крокър изпита чувството, че нещо не е наред. Едва когато стигна до стълбището, разбра, че липсва ръкопляскането на зрителите. Изпълнението му заслужаваше овации.
Джими, който бдеше на поста си в галерията, чу как вратата на библиотеката почти безшумно се отвори. Надникна иззад перилото и в мрака съзря силуетите на двама души — единият беше възрастен, другият момче. Те прекосиха помещението. До слуха на Джими достигна шепот:
— Нали каза, че си влязъл от тук.
— Така си е.
— Защо щората е спусната?
— Нагласих я, след като влязох.
Разнесе се стържещ звук, последва го изщракване. Лунната светлина разсея мрака в помещението. Мъжът и момчето напуснаха къщата. Джими изтича да затвори прозорците. Тъкмо беше спуснал щората, когато в коридора се разнесоха стъпки.
Двайсет и втора глава
Когато Джими чу стъпките, пръв се задейства инстинктът му за самосъхранение. Единствената му мисъл бе, че здравата е загазил и че ако го заловят, трудно ще обясни поведението си. Следователно не трябва да го открият. С лъвски скок достигна до стълбището и когато вратата се отвори, вече беше в скривалището си. Стоеше вцепенен и очакваше най-лошото, но очевидно беше реагирал навреме, защото никой не извика. Вратата безшумно се затвори, отново настъпи тишина. Помещението тънеше в мрак, който и да бе влязъл в библиотеката, не беше включил осветлението, което донякъде успокои Джими, че натрапникът също не желае да привлича внимание. В първия момент на паника беше уверен, че само неговото присъствие в библиотеката е незаконно. Ала сега, когато беше в безопасност, отново възвърна способността си да разсъждава. Размисли върху поведението на новодошлия и достигна до важни умозаключения.
Всеки човек с почтени намерения първо щеше да включи осветлението. Почтеният човек нямаше да се промъкне крадешком в библиотеката. Джими се надвеси над перилото и опита да различи нещо в мрака. Беше сигурен, че се случва нещо нередно. В този миг освободеното му от страха съзнание стигна до друго прозрение и той се досети кой е човекът, който не желаеше да разберат за присъствието му тук. Не можеше да е друг, освен старият му приятел лорд Уизбийч, когото „момчетата“ наричаха Джентълмена Джак. Джим се удиви, че не се е досетил по-рано. Но още повече се учуди, че след разговора, който бяха провели само преди няколко часа, Джентълмена все пак е рискувал да предприеме обира.
Ненадейно проблесна светлина, сякаш някой беше драснал клечка кибрит. Човекът беше включил електрическо фенерче. Мракът се разсея и Джими се убеди в правилността на предположението си. Тайнственият посетител наистина беше лорд Уизбийч. Беше коленичил пред огнеупорната каса. Джими не го виждаше какво прави, защото онзи беше с гръб към него, но фенерчето осветяваше лицето му, което бе сериозно и съсредоточено, като че беше свалил маската на глуповат и разсеян английски лорд. Изведнъж крадецът тихо възкликна, дръпна вратата на огнеупорната каса и я отвори. Разнесе се тръпчивата миризма на нагорещен метал. Джими не беше специалист в тази област, но бе чел за съвременните обирджии и техните методи, поради което предположи, че крадецът е използвал ацетиленова горелка, за да разреже стоманената врата.
Мнимият лорд освети с фенерчето вътрешността на касата, протегна ръка, извади някакъв предмет и безкрайно предпазливо го пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Сетне се изправи, изключи фенерчето и отиде до прозореца, без да си направи труда да вземе горелката. Вдигна щората и понечи да отвори прозореца. Джими реши, че е време да се намеси.
— Тц, тц, не съм очаквал това от теб — промърмори укоризнено.
Въздействието на упрека му върху лорд Уизбийч беше удивително. Русокосият стреснато отскочи от прозореца, завъртя се около собствената си ос и задавено възкликна: