— Да му се н’види! — гневно изкрещя госпожица Тримбъл. — Ама няма’л да му предявите обвинение? Опита се да отвлече момчето!
— Аз му наредих! — озъби й се господин Пет.
— Питър!
Той се нахвърли върху съпругата си като малък, но разярен лъв. Решителността му се подсилваше от спомена за всичко, което беше изтърпял от Огдън.
— От две години напразно те убеждавам да го изпратиш в добро училище с пансион. Повече не издържах да го гледам как се излежава по канапетата, затова помолих Джери да го отведе при свой приятел, който има болница за кучета на Лонг Айлънд, и да помоли приятеля си да задържи Огдън, докато не му уври главата. С твоите детективи ти осуети плана ми, но няма да се откажа толкова лесно. Избирай: още следващата седмица ще изпратиш малкия в училище с пансион, или на бърза ръка ще го експедирам при приятеля на Джери Мичъл. Повече няма да търпя да седи на моето кресло и да пуши моите цигари. Кой от вариантите предпочиташ?
— Ама, Питър…
— Казвай!
— Ако го изпратя в някое училище, има опасност отново да го похитят.
— Мисля, че няма да му навреди, тъкмо обратното. Дори да го отвлекат, с най-голямо удоволствие ще платя откупа. А сега го махни от очите ми, заведи го да си легне. Още утре започни да търсиш подходящо училище… Божичко! — Той заподскача на куц крак към бюрото и с отвращение го огледа. — Кой е направил тази поразия? Не издържам вече! Купил съм къща като замък и единствената ми молба е да си имам някакво помещение, където да се усамотявам на спокойствие. А вие го превръщате в зоологическа градина и на всичко отгоре посипвате бюрото ми с кафе или с някаква друга гадост!
— Не е кафе, Питър — кротко промълви госпожа Пет. Духът й беше сломен от откритието, че съпругът, когото беше смятала за нещо като безобиден домашен любимец внезапно се е превърнал в първобитен човек. — Това е експлозивът на Уили.
— Какво търси експлозивът върху бюрото ми?
— Лорд Уизбийч… тоест онзи, който се представяше за лорд Уизбийч, го изпусна там.
— Изпуснал го е, казваш. Тогава защо веществото не се е взривило и не е отнесло къщата чак до Хобокън?
Тя безпомощно погледна към племенника си, който зарови пръсти в буйната си коса и забели очи, сетне обясни:
— За съжаление се оказа, че съм допуснал малка грешка при съставянето на формулата, чичо Питър. Още утре ще започна нови опити. Питам се дали тринитро…
Господин Пет нададе вик и размаха юмруци, сякаш беше изпаднал в нервна криза.
— Години наред издържам този търтей, този лешояд, и си мисля, че върши големи работи, а той е измислил експлозив, който не се взривява. — Обвинително размаха пръст към изобретателя и продължи да крещи: — Наистина ще започнеш още утре, но не нови опити, а работа в моята кантора. За пръв път ще научиш какво е с труд да изкарваш прехраната си. А опити прави колкото щеш, но след края на работното ти време. Отдавна трябваше да предприема тази стъпка. — Той войнствено огледа смълчаната се тълпа. — Предлагам всички да си легнете и да не вдигате повече шум, за да могат някои хора да подремнат. А вие си вървете у дома — посъветва той детективката.
Но неустрашимата госпожица нямаше намерение да се предава. Проследи с поглед паническото бягство на гениите, предвождани от Уили Партридж, видя как госпожа Пет и Огдън побързаха да излязат, но самата тя отказа да напусне полесражението.
— Не б’дете груб, гос’ин Пет — заяви спокойно. — И аз кат’ другите имам нужда от сън, ’баче тррябва д’остана тук. Една дама ш’дойде да разпознае тоз тип. Преследва го зарад’ нещо.
— Кого? Скинър ли?
— Съмнявам се туй д’му е истинското име.
— Какво е сторил?
— Прредстава с’нямам. Дамата ш’обясни.
Някой яростно позвъни на вратата.
— Тва ще да е тя — каза госпожица Тримбъл. — Кой ш’отвори? Аз трябва д’охранявам тоз човек.
— Аз ще отида — обади се Ан.
Господин Пет се приближи до Крокър-баща и окуражително го потупа по рамото:
— Не знам какво си извършил, Скинър, но съм на твоя страна. Не познавам по-голям почитател на бейзбола и ще направя всичко възможно да те спася от затвора.
— Очаква ме нещо по-страшно — печално промълви Бингли Крокър.
В библиотеката влезе висока жена, притежаваща страховита хубост. Погледът й попадна върху така наречения Скинър. Втренчи се в боядисаното му лице, приближи се и внимателно го разгледа.
— ’Зпознавате ли го, гос’жо? — попита детективката.
— Бингли!
— Тва ли е човекът, когот’ търсите?
— Това е съпругът ми!
— Зарад’ туй не мога да го аррестувам — разочаровано промърмори госпожица Тримбъл. Прибра револвера в дълбините на пазвата си и смръщи вежди. По всичко личеше, че е в отвратително настроение. — Май ш’си вървя. Таквоз чудо не ми се беше случвало. ’Зпращат ме да дебна банда мошеници и след кат’ цяла нощ не мигвам да’г следя, излиза, че тва е мило семейно търржество. — Посочи с палец към Джими: — Слушайте, тоз човек твърди, че е син на онзи човек. Тъй ли е?