— Не се ли досещате? — запита го през зъби. — Изобщо ли не ви хрумва?
Лейтън го зяпна като мишка, хипнотизирана от змия, и най-сетне изломоти:
— Не. — Понечи да се отпусне назад, но овреме си спомни, че седи на столче без гръб, и се намръщи. Наведе се напред и продължи нападателно: — Това някаква шега ли е, питам? Ако е така, толкова е безвкусна, че ви уверявам, ще се оплача на началника ви.
— Приличам ли ви на човек, който се шегува? — попита дел Гарза. — Случайно да се усмихвам? И хората ми също? Всичко това случайно да ви прилича на весела атмосфера и непринудена приятелска беседа?
На широкото чело на капитана изби нервна пот, очите му зашариха.
— Не — отвърна той и поклати глава. — Мисля, че не. — След което изправи гръб. — Но все още не разбирам защо съм тук.
— Арестуван сте за измяна.
Лейтън скочи, без да обръща внимание на двамата, които пристъпиха още една крачка към него.
— Как смеете?! Знаете ли кой съм аз?
— Вие сте онази вредна твар, която взе подкуп, за да наруши блокадата — каза бавно дел Гарза. — Във военно време подобен акт е чиста измяна.
— Не съм направил такова нещо! — възрази капитанът.
Баронът се усмихна.
— Знаете ли колко глупаци са се опитвали да излъжат пред тайните агенти на херцога? — Махна небрежно с ръка към двамата яки пазачи и още няколкото мъже, които чакаха зад вратата. — Обикновено следващите им думи са нещо от рода на: „Спрете! В името на всички богове, моля ви, спрете!“
— Признавам, че корабът ми се отнесе от позицията — разфуча се Лейтън. — Стават такива неща понякога, нищо преднамерено няма тук. Котвата е изпуснала и приливът ни е отнесъл. Просто нещастно съвпадение, че се случи точно в този момент. Когато чух вълнението на пристанището, станах, качих се на мостика и веднага оправих положението. В най-лошия случай можеше да се нарече отклонение от поста, но и това ще е малко преувеличено при дадените обстоятелства.
Дел Гарза повдигна вежди, отпусна се назад и скръсти ръце върху плоския си корем.
— Нима?
— Разбира се — отвърна Лейтън и в гласа му отново се прокрадна частица от предишното му високомерие. — Казвам ви, такива неща се случват, не е по ничия вина, драги. Никой не е могъл да предвиди, че един кораб ще избере точно този момент, за да…
— Знаем, че Праведника ви е подкупил. — Временният губернатор изчака за неминуемия взрив, но такъв не последва; капитанът само го гледаше облещен и устата му се отваряше и затваряше като на риба на сухо. Значи не само беше виновен, но нямаше и кураж. — Е, за какво беше? За златото? Или заради някакво криворазбрано чувство за вярност към семейството на принц Ерланд?
— Познаваме се от отдавна и… — почна Лейтън, но дел Гарза го прекъсна:
— Най-добре ще е да си признаете всичко, знаете ли. Разполагаме с доказателство.
Капитанът мълчаливо поклати глава.
— О, да — настоя дел Гарза. — Имаме си източници сред Шегаджиите.
Естествено нямаха нито доказателство, нито източници. Но за тайната полиция бе очевидно, че Шегаджиите имат интерес от освобождаването на принцеса Анита. Със сигурност рано тази сутрин хората му се бяха били с Шегаджиите. Освен това всички инстинкти му подсказваха, че е повече от невероятно един кораб просто „случайно“ да се отклони от поста си в най-неподходящия момент.
Лъжата обаче излезе лесно от устата му, защото ако дел Гарза щеше да отговаря за бягството, на Анита — а той щеше да отговаря, — то тогава други трябваше да отговарят първи, и то много по-болезнено.
Лейтън облиза устни и изломоти:
— Едва ли можете да го наречете измяна.
Дел Гарза се надвеси над бюрото, примига и вдигна вежди невярващо.
— О, да. Съзнателното приемане на подкуп, за да се нарушат военновременни заповеди, не може да е нищо друго, освен измяна.
— Едва ли сме във война с Шегаджиите — възрази капитанът.
— Винаги сме във война с Шегаджиите — поправи го с твърд тон дел Гарза. — Това, че никога не е била обявявана официално, не я прави по-малко война. Защото ако ние не сме били във война с тях, уверявам ви, то тези крадци и наемни убийци са и винаги са били във война с почтените граждани на Крондор.
— Едва ли са сериозни… — подхвана Лейтън.
— Противници? — Дел Гарза се изсмя. — Щом парите им са достатъчно добри за вас, защо да не ги смятаме за… сериозни?
Капитанът стисна устни, вдиша дълбоко и се изправи.
— Бих искал да го видя това „доказателство“, което твърдите, че имате.
Дел Гарза неволно се изкиска.
— Нима тепърва ще твърдите, че сте невинен, след като почти си признахте вината?
— Не съм признавал никаква вина — заяви капитанът. — Хайде, хайде, ще трябва да го представите това ваше „доказателство“ пред съда.