— Крей! — изрева той и щом капитанът на гвардията се появи, каза: — Искам всеки командир на всяка част, участвала в акцията тази сутрин, от сержант нагоре, до един час в този кабинет.
— Слушам, сър! — Крей тракна с токове и изхвърча да изпълни заповедта.
Дел Гарза се отпусна бавно в стола и притвори очи. Наслаждаваше се на припряността, с която се подчини Крей, на привилегията, че е заел този командирски кабинет, а и на спомена за лицето на Лейтън, когато разбра, че в момента дел Гарза държи цялата власт в Крондор.
Но бързо се постара да се отърси от тези разсейващи мисли за власт. Как можеше да го радват тези неща, след като господарят му тази сутрин бе унизен? Как можеше онова проклето момиче така да изостави баща си? И защо? За да не приеме високата чест да се венчае с херцог Батира — един от най-великите и благородни мъже в Кралството! Как можеше тази глупачка да се държи така с господаря си?
Горкият принц Ерланд — да има толкова неблагодарно дете. Не че той беше много по-добър, след като и той се бе опълчил на волята на господаря си. Какво пък, да си понесе съдбата, която собствената му дъщеря му бе отредила. И дел Гарза си помисли: навярно ако принцът бъдеще преместен в някоя от по-ветровитите тъмници и се пуснеше мълва, че ще го държат там, докато дъщеря му не се върне… Трябваше все пак да се направи някакъв ход, ако Радбърн не се върнеше скоро с момичето. Щом бяха успели да го убедят да напусне града, това може би щеше да го убеди да се върне по своя воля, а ако принцът не преживееше мъченията, това щеше да е още един проблем, който да се хвърли на гърба на Джоко, щом херцогът удостоеше града с присъствието си.
Дел Гарза въздъхна. Толкова неща за вършене, а той винаги бе предпочитал рутината пред неочакваното. Но поне знаеше коя е най-предстоящата задача.
Тези… крадци, тия нищожества трябваше да бъдат изловени и напердашени като бездомни псета, каквито си бяха. Да дръзнат да отвлекат законната бъдеща съпруга на Ги дьо Батира, да се месят в неща, от които нищо не разбират, и всъщност не трябва да разбират.
Най-сетне дел Гарза се успокои, макар и с усилие. Не биваше да си хаби гнева, трябваше да го затаи, докато мъжете се съберат, и тогава да го отприщи. Нещата щяха да се променят: скоро и завинаги. Докато Ги дьо Батира се върнеше от юг, Крондор щеше да се превърне в град на реда и под здрав контрол. Да, под контрол.
Замисли се за нещата, които трябваше да се свършат. Първото в списъка бе да се приберат колкото може повече Шегаджии от мръсните свърталища, в които се криеха.
Глава 3
Последици
Кръстопътят беше претъпкан.
Флора Горещите пръстчета си бъбреше с приятелките си и се кикотеше, като в същото време мяташе прелъстителни погледи на всеки минаващ покрай тях мъж. Когато фургонът спря до тях, тя дори не го погледна; улиците гъмжаха от пешеходци, тежко натоварени пристанищни хамали, ръчни колички със златисти самуни хляб, платове, сандъци и денкове, имаше и една носилка — тя завистливо огледа полюшващата се блажено в нея куртизанка — и всевъзможни селски коли и фургони, помъкнали храна за града.
Но след малко разбра, че този фургон е по-различен. Беше наистина интересен, с високи стени и примки отгоре, които на пръв поглед като че ли бяха предназначени да придържат платното. Но за примките бяха вързани кръстосани кожени ремъци, от което фургонът приличаше повече на клетка. Караха го двама мъже от гвардията на Батира, още четирима вървяха отзад и тропотът на подкованите им чизми отекваше в контраст със стърженето на обкованите с желязо колелета по камъка: маршируваха в крак и алебардите им се поклащаха над главите им.
Някои от приятелките й взеха да се отдръпват боязливо — всичко по-необичайно беше опасно. Но повечето момичета само гледаха, скръстили ръце на гърдите си, и макар очите им да пробягваха към съседните улички, останаха на място въпреки подозренията си. Та нали в края на краищата повечето от поминъка им идваше от войници.
От фургона слезе един сержант и тръгна към тях с поклащаща се походка, като човек, прекарал повечето си живот на конския гръб, отколкото на крака. Капралът му отиде да смъкне стълбичката и да отвори вратата на задницата на фургона. Другите от отделението струпаха алебардите си на пирамида.
Сержантът спря пред Флора, щипна я под брадичката, обърна се и се ухили на хората си, които също се приближиха усмихнати. Мъжът миришеше на пот, на кожа и вкиснало вино; Флора беше свикнала с това, но точно този вонеше ужасно и нослето й леко се сбърчи. Тя вирна брадичка и с малко нервна усмивка попита:
— Мога ли да направя нещо за тебе, войниче?