Принцът с неговия майстор-ловец — Мартин Дълголъкия — и Амос Траск — легендарния Тренчард Пирата — бяха пристигнали тайно в града няколко дни преди Джими да срещне Арута. Бяха се опитали да се прикрият, но от гледна точка на Джими изпъкваха като червени бикове в овчи кожи. Когато Джими се изпречи на пътя на Радбърн, подгонил Арута, Праведника вече бе издал заповедта тримата новодошли да бъдат спипани.
Джими вече беше разбрал, че се крои нещо между контрабандистите и Шегаджиите, нещо по-голямо от обичайното и трудно поддържано примирие, тъй като хората на Тревър Хъл влизаха и излизаха в райони на градската канализация, които отвсякъде погледнато си бяха територия на Шегаджиите, но тъй като беше още момче, макар и доста надарено, не бе посветен в тайната с измъкването на принцесата от цитаделата.
Срещата с Арута бе променила това и така Джими се беше гмурнал в самото ядро на заговора, завършил с успешното бягство на Анита, Арута и спътниците им. Не само се беше превърнал в конспиратор, но и се беше сприятелил с принц Арута и принцеса Анита, докато чакаха да се появи възможност за бягство. Беше си изиграл ролята, спечелил си беше благодарността на кралски особи и за първи път в младия си живот бе открил у себе си чувството за нещо много по-значимо от собствената му съдба.
Тези триумфи не будеха в душата му охота да се връща към чиракуването и да отваря учебните ключалки, докато Дългия Чарли наднича над рамото му. Освен това отдавна му беше хванал цаката с отключването, а мострите, които го караха да пробва, изобщо не го затрудняваха. Честно казано, обучението, което му предлагаха, го отегчаваше — Джими вече разбираше в сърцето си, че е предназначен за по-възбуждащи неща. Понякога имаше чувството, че Чарли му възлага отегчителна работа само за да го махне от главата си. Още преди цялото това приключение с Арута и Анита Джими си беше наумил да помоли за нов учител. „Животът е твърде кратък, за да чакам онова, за което съм предназначен само да ме намери“, помисли си.
Едно от нещата, които трябваше да свърши днес, бе да си открадне по-прилични дрехи. Тези, в които беше облечен сега, миришеха лошо — дори за самия него.
„А мога и да си купя, просто за разнообразие“, хрумна му изведнъж. Но най-напред трябваше да иде при сарафа.
Сарафът държеше малък дюкян в една тясна уличка наблизо. На табелата бяха нарисувани везни; боята беше толкова избеляла, че златното едва изпъкваше под мръсотията. Джими прескочи мръсната вадичка в средата на калдъръма, кимна на стоящия отвън бияч, който търкаше с рамо тухления зид, и бутна вратата. Биячът щеше да намери повод да задържи всеки гражданин да стъпи в дюкяна, щом вътре е влязъл Шегаджия.
Ференц, сарафът, вдигна глава и възкликна:
— А, Джими! Какво има?
Джими бръкна под ризата си, извади кесията и с ловко врътване на китката търкулна десетина монети на тезгяха. Другите си ги беше скътал над една от таванските греди в стаята си.
— Злато? — удиви се Ференц, щом погледна дебелите колкото нокът монети, наредени от Джими по гладкото дърво.
Беше мъж на средна възраст, с мършаво сбръчкано лице и с вечно присвити очи, като на човек, чийто живот е минал повече в треперене да не му отмъкнат касата с ценности, отколкото в спане. Носеше строго и изискано облекло като за процъфтяващ в занаята сарафин.
— Амбициозни ставаме, а, момче?
— Спечелени са честно този път — отвърна Джими. И си беше самата истина.
Не откъсна очи от везните, докато жълтиците на принц Арута се превръщаха в звънтяща купчина изтъркани и не толкова подозрителни сребърни и медни монети. Правилата, наложени от Праведника, принуждаваха хора като Ференц да се държат сравнително честно — счупените ръце бяха обичайното първо наказание за ощетяване на Шегаджии от страна на сарафи и прекупвачи, а после ставаше още по-гадно — но все пак никога не вреди човек да разчита и на себе си.
— Заповядай — най-сетне рече сарафът. — Това няма да привлича толкова внимание.
— Така си мислех и аз — отвърна Джими и се усмихна.
За всеки случай си купи и един колан, в който да прибере парите — натъпканата дрънкаща кесия щеше да е подозрителна — и излезе на улицата.
— Свински месеници! Пресни свински месеници! — стигна до ушите му и устата му моментално се напълни със слюнка — беше пропуснал закуската.
— Два от най-хубавите, госпожо Пийзи — каза той важно. Баничарката пусна дръжките на количката и извади две парчета; бяха топли и ноздрите на Джими потръпнаха от миризмата. Нещо повече, баничките с месо на госпожа Пийзи наистина бяха от свинско, а не от котешко или някое от още по-гадните неща, които пробутваха други продавачи.