— Има ли някакъв начин да се измъкне човек, без стражите да разберат? — попита той накрая.
Невил Белята се изсмя мрачно.
— Кълна се в богинята на късмета, откъде да знам? Никога не съм се опитвал да бягам. Повече неприятности, отколкото си струва. Най-много четири дни са ме държали там.
Джими се наведе към него и попита:
— Чувал ли си някой да е избягал?
Старият просяк се закиска и размаха мръсен пръст пред лицето му.
— К’во става? Джоко да не ти е прибрал гаджето?
Джими го изгледа твърдо.
— Само три зъба са ти останали, Невил. Искаш ли и тях да ти счупя?
Бърза като змия, ръката на стареца го сграбчи над лакътя със смайваща сила.
— Я опитай — изръмжа Невил. — Копелдак с копелдак. Случайно ли мислиш, че съм останал жив толкова дълго? Или че може би Лимс-Крагма, великата богиня на смъртта, е забравила за мен? Това ли си мислиш? Ха! Тъп копелдак. — Наведе се и се изплю на пода.
Джими реши, че старецът още държи да си получи среброто. Ако прекратеше разговора, сигурно щеше да наплюе и него. „И тогава ще трябва да го убия. Или себе си“. Толкова гнусна беше представата да бъде заплют от Невил Белята.
— Чувал ли си някой да е успял да избяга — бавно повтори той въпроса си.
Старият просяк погледнала една страна и поклати глава.
— Има ли някакъв изход оттам, който да не пазят? — попита отчаяно Джими.
— Единственото, което знам, е дупката в пода на голямата килия. — Невил се изкиска и го погледна злобно. — Но едва ли ще ти хареса: в тая дупка пикаем.
Джими само го зяпна и се замисли трескаво. Нямаше да му хареса, но можеше да се окаже възможност.
— Тя в градската канализация ли води? Или цитаделата си има отделен отходен канал към залива?
Невил пак се изсмя и Джими реши, че старият тъпак се забавлява от този разговор много повече, отколкото се полагаше.
— Откъде да знам? — отвърна троснато Невил. — Да не мислиш, че съм си следил пикнята да видя накъде отива? Дупката е само ей толкоз голяма! — Вдигна ръце и показа кръг колкото чиния и сърцето на Джими отново се сви.
— Ей! — Невил го сръга в ребрата. — Може Праведника да знае някой изход. Що не питаш него? — И се засмя дивашки.
Младият крадец стана и понечи да си тръгне.
— Ей! — викна просякът. — Парите ми къде са? — И протегна костеливата си ръка.
Джими му подхвърли сребърната монета, която бе предложил отначало.
— Чакай бе! — викна троснато Невил Белята. — Щеше да ми дадеш още! Така се спазарихме.
— Спазарихме се, ако реша, че сведенията ти са ценни, да ти дам повече — хладно отвърна Джими. — Дай нещо, което мога да използвам.
Старецът заръмжа и го изгледа сърдито, но нещо накара момчето да изчака.
— До каналите води — най-сетне отстъпи Невил. — Но тунелът е подровен наполовина, не е безопасен.
— А дупката? — попита Джими. — Човек може ли да слезе през нея?
Невил заобръща насам-натам глава, уж възмутен от безкрайните му въпроси, но накрая кимна.
— Била е по-голяма. Запълнили са я с парчета камъни и мазилка. Голяма е колкото да се провре някой по-мършав. Като я ритнеш хубаво два пъти, ще се отвори достатъчно някой да изпълзи долу, ако не му е много голям тумбакът.
Нещо просветна в ума на Джими и той зяпна стария просяк.
— Ти си я използвал! — изръмжа той обвинително и го посочи с пръст. — Използвал си шахтата, за да избягаш!
Невил замаха с ръце като луд, в смисъл „разкарай ми се от главата и ме остави на мира, инак ще си изпатиш“ — ход, който бе усъвършенствал в дългата си кариера от разправии с публиката, но Джими не се впечатли.
— Престани! — Загледа го начумерено, докато старецът не се укроти и също не го погледна сърдито. — Така. Сега ми кажи всичко, което искам да знам, и ако се окаже истина, ще ти дам ето това. За миг в ръката му блесна злато. — Но ако излезе лъжа, не получаваш нищо.
Една жълтица бе цяло състояние за човек като Невил. Можеше да му донесе петдесет халби бира, че даже и сто, от най-гадната, която продаваха в Бедняшкия квартал. Той взе да смуче беззъбите си венци и да премисля.
— Че що пък не? — измърмори най-сетне. — Не е тайна, дето си струва да я пазя. Бях крадец някога, като млад. Спипаха ме. Не беше леко.
Лицето на Невил Белята се отпусна в унесена от спомена усмивка и тъкмо когато Джими реши, че е време да го поразтърси, за да го върне в настоящето, той заговори.
— Щях да висна на бесилото. — Невил отново се изплю. — Но знаех, че с повечко време и търпение мога да се измъкна. Има решетка. — Посочи надолу с мръсния си пръст и Джими автоматично също погледна надолу, сконфузи се и вдигна очи към стареца.
— Никак не беше голяма, да ти кажа, но аз можах. — Както си седеше, Невил се заизвива с ръце над главата, все едно че се провира през тясна дупка. — Рамената ми се разглабят — добави той и се изсмя хрипливо, като видя неверието на лицето на младия крадец.