— Сигурен съм, да! — Устните му замърдаха ядосано и се показа един от малкото му останали криви зъби. — Ако беше внимавал, щеше да разбереш!
„Старият тъпак е прав“, призна натъжен Джими. Бяха минали покрай знаци, предупреждаващи, че приближават подножията на цитаделата.
— Фу! — каза Лари задавено. — Не е възможно да си имал предвид това! Не можем да влезем тук! Тук и змия не може да се провре!
Джими определено беше съгласен. Хвърли меха към просяка и той забърза навън, без да си поиска останалото възнаграждение. Младежът погледна с гримаса след ситнещия в тъмното Невил, после се изкатери по срутеното и тикна факлата в дупката.
— Виж, ето там се разширява. А тия парчетии лесно можем да ги разбутаме. — Изгреба една шепа настрана и обърса ръка в крачола си. „Добре поне, че бездруго се каня да си купя нови дрехи“.
— За час можем да изчистим достатъчно, за да се проврем, дори ако внимаваме да не вдигаме шум. След това ще е лесно. Няма да яздим кон през тая дупка все пак.
Факлата примига и угасна. Джими се измъкна назад. Догади му се и очите му се насълзиха.
Срещу бюрото на временния губернатор седяха трима изключително богати търговци. Бяха членове на могъщата Гилдия на търговците — включваща най-богатите хора в града наред с представители на останалите важни гилдии: тепавичари, ковачи, корабостроители, майстори на фургони и други. След двора и храмовете Гилдията на търговците беше най-влиятелната в градската управа. Твърде много благородници в Кралството имаха дългове или въртяха търговия с по-властните й членове. Зърното не можеше да стигне до пазара от околните чифлици и имения, ако керванджиите не подкарат фургоните. Пристанищните складове се пълнеха със стоки, които не можеха да заминат наникъде, ако докерите откажеха да ги натоварят на корабите. Съдействието на Гилдията беше жизненоважно за успеха на плановете на дел Гарза — или най-малкото трябваше да се подсигури, че няма да му се противопоставят.
Тримата запазиха еднакво високомерни физиономии, но очите им, лъснали на светлината на свещите, следяха неотлъчно всяко движение на дел Гарза. Изчакваха вниманието му с достолепна сдържаност.
Дел Гарза продължаваше да пише — драсваше и отмяташе настрана някой не толкова важен документ, с пълното съзнание колко рядко проявяват подобно търпение тези господа. Наслаждаваше се на тази дребна демонстрация на власт. Всъщност това бе единственото му лично удоволствие — следващата част от тази вечерна среща щеше да е в полза на господаря му.
Най-сетне приключи с писането, поръси документа с пясък и го изтърси, след което го остави настрана, обърна се и погледна седящите срещу него мъже.
— Благодаря ви, че се отзовахте на поканата ми — каза той с хладна неискреност.
Марцелус Варней, корабовладелец с квегско потекло, повдигна вежда. Беше мъж с бичи врат, явно преживял младостта си в тежък труд. Сега, на средна възраст, под тлъстините му все още изпъкваше здрав мускул.
— Не бяхме точно поканени — заяви той. — Останах с впечатлението, че сме арестувани. — Цялото му държане намекваше за отвращение.
— Все пак можехте да се възпротивите — отвърна много учтиво временният губернатор, килна глава на една страна и разпери ръце. — Не, не, трябва да ми позволите все пак да ви благодаря за съдействието.
— Хайде, казвайте — подкани го с равнодушен тон корабовладелецът и презрително присви очи.
Дел Гарза ги огледа един по един и кимна примирително.
— Както желаете, господа. — Отпусна се в стола. — Не се съмнявам, че сте запознати със специалните заповеди и с извънредното положение, което скоро ще обявя в Крондор. Изпратих копие на заповедта до гилдията ви и се надявам, че сте отделили този ден да я обмислите.
Тримата помръднаха в столовете си и това го развесели: все едно че го бяха репетирали, толкова едновременно стана.
— Поканих ви тази вечер, за да разбера дали мога да направя нещо, за да спечеля подкрепата ви. Очакват ни трудни времена и искам да се уверя, че най-уважаваните гласове в Гилдията на търговците ще се изкажат в подкрепа на тези актове. — „Виж, това спечели вниманието им“, помисли си той с вътрешна усмивка. Малко ласкателство покрай заплахата вършеше чудеса.
Господата се вторачиха в него, все едно че повярваха, че го интересува мнението им. А то го интересуваше, разбира се. Стига да съвпадаше с неговото.
Руфус Тюни, търговец на зърно и собственик на шестте мелници, разположени на кръстопътища около града, направи гримаса и махна вяло с ръка. Беше суетен мъж, склонен да се труфи с много дантела и да се маже с помада, и където и да минеше, след него се носеше облак от силни парфюми и миризма на люляк.