„Май ако трябва да се омъжи, както става с принцесите, ще е най-добре да вземе него“.
Джими харесваше Арута, но имаше и нещо повече. Уважаваше го и… да, вярваше му. Принцът го накара да разбере защо хората избират да следват водач, да го следват, готови да се пожертват за него в бран, като се уповават на едната му гола дума — нещо, което никога не бе допускал, че ще разбере. Опитът му досега беше само с хора, които властват над теб с помощта на страха, или защото могат да донесат предимства на тези, които ги следват. А Джими служеше и беше зависим от милостта на Праведника, който правеше и двете.
Ръката му опипа ножницата на рапирата на Арута — вече негова — и Джими се усмихна. После изведнъж стана сериозен. Това, че бе живял с тях, бе донесло в живота му нещо особено и то вече бе свършило. Но пък колко хора в Кралството можеха толкова да се доближат до принцове и принцеси? А от тях — колко бяха крадци?
Джими отново се ухили. Беше се справил повече от добре в познанството си с царствени особи: двеста жълтици, чудесно оръжие, при това плюс уроците как да борави с него, и едно момиче, за което да си мечтае. И да му липсваше принцеса Анита — какво пък, нали поне я беше познавал.
Запъти се към Майчиното с наперена походка, готов за леко хапване и за дълъг сън.
„Най-добре ще е да поспя, докато Радбърн поизстине“, рече си наум. Макар че това можеше да означава, че ще спи, докато косите му побелеят.
Джими се приближи до просторната зала, наричана „Майчиното“, „При Мамчето“ или „Шегаджийска отмора“, издълбана между тунелите на каналите. На един обитател на горния град тук щеше да му се стори доста мрачно с капещата вода и миризмата на селитра по стария камък. И мястото нямаше да е нещо повече от поредното сливане на тунели, малко по-широко от обичайното, но иначе нищо особено. За един обитател на горния град очите, наблюдаващи приближаващия се към Майчиното Джими, щяха да останат невидими, а камите, стиснати в ръцете — незабелязани до последния, фатален миг, в който се забият, за да опазят тайната на „Шегаджийска отмора“.
За Джими това беше дом, сигурност и възможност да си отдъхне. Бутна с ръка един от камъните в стената, чу се изщракване и се появи малък отвор — Малката врата от дърво и платно, хитро боядисана така, че да се слива с каменната стена, се открехна. Джими беше дребничък и можеше да мине само като се понаведе, докато някой по-висок трябваше да пропълзи в тесния проход, за да влезе в скритата подземна бърлога. Един бияч стоеше на пост и му кимна, като го видя, с което фаталното посрещане му се размина. Всеки непознат, озовал се в прохода, разполагаше грубо с около секунда, за да изпее паролата — тая нощ „Купонът е в Майчиното“, — преди мозъкът му да се пръсне върху каменния под.
Помещението беше огромно, издълбано от три отделни мазета, всяко със стълбище към една от трите постройки, собственост на Праведника. Курвенският бардак, странноприемницата и дюкянът за евтини стоки „втора употреба“ осигуряваха многобройни спасителни изходи и Джими можеше да ги намери всичките с вързани очи, както и всеки друг от Шегаджиите. Светлината се поддържаше приглушена по всяко време, та Шегаджиите да могат да виждат добре, ако се наложи да се бяга през каналите.
Джими кимна за поздрав на няколкото просяци и улични гаменчета, които все още бяха будни — повечето Шегаджии спяха дълбоко. В обичаен ден всички щяха да са на пазара минути след изгрев-слънце. Но днес не беше обичаен ден. След като принцът и принцесата бяха успели да избягат, наказателните мерки щяха да са неизбежни. С градската стража и кралската гвардия Шегаджиите се разбираха от години, но тайната полиция, създадена от Ги дьо Батира, след като получи поста на вицекрал, беше друга работа. Не един Шегаджия беше станал доносник й настроението, възцарило се в залата, го отразяваше. Макар да се долавяше леко чувство на триумф, че са подпомогнали бягството на принцеса Анита, изгодата щеше да дойде едва след време — във всеки случай Праведника го приемаше точно така. Някой ден принцеса Анита щеше да се завърне в Крондор — или поне така се надяваше Джими, — а онези, които поддържаха нея и баща й, принц Ерланд, вече имаха дълг към Праведника и той щеше да се постарае да си го прибере по възможно най-изгодния начин.
Но всичко това беше за в бъдещето и за Праведника. За обикновения крадец, джебчия или улична курва случилото се днес не носеше никаква изгода. В града горе щеше да гъмжи от ядосани шпиони и информатори, щяха да издирват онези, които бяха унизили Джоко Радбърн, шефа на тайната полиция. А той не беше от хората, които ще изтърпят унижение без наказание, разбираше Джими.